- декември 10, 2021
Разговорът води Елена Влаева
Е.В. Потърсих Жана за този разговор, след като гледах церемонията по награждаване на доброволците на 2021 година, организирана и реализирана от Център за работа с доброволци към Община Габрово. Ще ви споделя нещо лично – плаках на церемонията близо час – от радост, от вълнение, от удовлетворяващото чувство, което ми носи познанството с част от организаторите и част от наградените… Плаках и от безпомощност в един момент, усещане, което ме преследва отдавна, докато не прочетох интервюто, което ми изпрати Жанета и не се избавих на мига от това усещане, че нищо не мога да променя. Жанета ме накара да повярвам! Преди да преминете към моите въпроси и нейните отговори, с усмивка споделям какво пожела Жана да напишем в началото: „Извинявам се за многословието. Тъй като стана досадно-дълго за четене, може да прочетете просто всяко първо изречение от отговорите на 10-те въпроса…
Аз обаче ви казвам: Струва си да прочетете всяка дума, от начало – до край!
Каква беше Жанета като малка? Нещо от онова време подсказваше ли, че си склонна да благотворстваш?
Може би вечната бунтарка. Мисля, че като дете смятах, че момчешките игри са по-забавни и интересни от момичешките 🙂 Играла съм футбол, волейбол, дори на фунийки играех, карала съм колело, а и като се замисля – изтренирах почти всички видове спорт в града – състезавала съм се в плувни състезания (макар че едва плувам), карала съм ски-писалки и едва не се пребих с тях, ама станахме пак първи 🙂 Общо взето до тийнейджърството си бях буйно дете, но в същото време смятах, че оценка по-ниска от 5-ца е срамна за мен. Най-голямото ми притеснение беше, че ако се издъня някъде, то нашите ще ме спрат от тренировки (на поредния спорт), въпреки че родителите ми никога, ама наистина никога, не са имали подобни мисли и намерения. Та… освен семейството, може би и спортът са двете неща, които са ми помогнали да се изградя като човека, който съм.
Въпросът ти съдържа думите „от онова време“, а то наистина беше различно. Тогава, думата „доброволчество“ не съществуваше, а се използваше простата българска дума „помощ“… Помощ за приятел да пребоядиса жилището си, помощ за комшията – да пренесе мебелите си, помощ за съседката – да гледаш децата ѝ за 2-3 часа. А в още по-далечни времена, доколкото знам от разказите на баба ми, цели села са се събирали и помагали на съселянин, за да изгради нов дом за семейството си.
Смятам, че точно защото съм израснала в „онова време“, то приемам, че помощта и съпричастността са нещо напълно естествено за всеки човек !
Кога дойде при теб осъзнатият вътрешен порив да се занимаваш с доброволческа дейност?
Осъзнат вътрешен порив?! Ами… не съм усетила да има такъв. Просто винаги съм приемала, че да помагаш на някого е нещо естествено и нормално. Може би, когато децата пораснаха и нямаха чак толкова голяма нужда от моите грижи, аз някак пренасочих част от енергията си в помощ и към други хора. А и социалните мрежи вече са на съвсем друго ниво, улеснявайки комуникацията и споделянето на идеи и каузи. Не смятам, че това да помагаш трябва да има някакво начало. За мен всеки човек носи в себе си Добротата и просто трябва да се престраши и да направи първата крачка. Не е сложно… просто като види възрастните си съседи да пренасят 5 кубика дърва – да излезе, да отдели час-два и да им помогне…. като види съседа да рине сняг край блока – да излезе и той…. като види комшийката да чисти и сее цветя в двора на кооперацията – да запретне ръкави, да се поизцапа и помогне. Това са все малки неща, но точно те са НАЧАЛОТО.
Каузите ти са предимно социални. Чия болка и недоимък владеят съзнанието ти и защо?
Въпросът ти е много различен от отговора, който ще дам, но така го усетих…
Ако кажа, че животът ми винаги е бил „цветя и рози“- ще излъжа. Имам късмет обаче, че до мен вече повече от 33 години, имам един невероятен човек – съпруг и приятел, моята подкрепа във всички възходи и падения. Винаги в тежки моменти сме имали и невероятната подкрепа на своите семейства – на родителите ни и на децата. Децата ми са първите, които се включват в акциите, а и всеки от тях си има своите Добрини, които върши тихомълком, без да се хвали… Гордея се ужасно много с тях и ги обичам от все сърце. Смятам, че точно осъзнаването на това колко много имам в лицето на всички тези хора, ме накара в някакъв момент да си дам сметка, че има и друг вид хора – такива, които нямат моя късмет и няма на кого да разчитат в трудностите.
А и Каузите, в които се впускам, в никакъв случай не са само социални. Просто по празниците е редно да са точно такива, но в останалото време, заедно с най-близките ми хора се опитваме да реализираме и доста разнородни идеи като всички те са насочени към едно по-добро, по-красиво и още по-уютно Габрово. И…. да си призная, ако не са до мен от самото начало тези ценни и любими хора, то не съм сигурна, че изобщо бих имала смелостта да опитам сама.
Коя от каузите, с които си се занимавала, остави траен белег в душата ти?
Винаги последната, текущата кауза е тази, която обсебва изцяло съзнанието и душата ми, затова бих казала, че сегашната акция „Коледа за баба и дядо на село“ е невероятно впечатляваща. Впуснах се с огромно желание, защото отдавна очаквах подходящ момент, за да го сторя. Идеята се зароди още по време на Великденските и Гергьовденските празници. Съпругът ми тогава беше излязъл с колелото, за да спортува и като се върна ми разказа трогателна история, която му се бе случила. Минавал през поредното село, спрял да си налее вода и да почине. От една от малкото обитавани къщи излязла възрастна жена, отишла при него и се заприказвали. Поканила го в дома си…. той отказал. Тогава тя му споделила, че се е приготвяла отдавна за празника, за да срещне внуците си, които живеят далеч и ѝ обещали, че ще я посетят, но сутринта ѝ се обадили, че няма да успеят да дойдат… и…. отново го помолила да влезе с нея в къщата, да седне с нея на масата, просто за да има с кого да сподели празника. Този негов разказ никога няма да забравя и точно той е в основата на тазгодишната Коледна инициатива. Надявам се, а и вярвам, че чрез нея ще занесем много усмивки и щастие в домовете на нашите баби и дядовци по селата, защото всъщност те са нашата опора, нашето минало и нашата памет.
Няма как да подмина обаче Акцията за обновяване на детския кът на Соколкския манастир. Това е най-мащабната Доброволческа Акция, която съм организирала досега. Това е една от Кампаниите, които изискваха много проучване, десетки навъртени километри и стотици телефонни разговори. Това е Акция, която си заслужаваше всеки един ден от времето, през което течеше (а то бе повече от 3 месеца). Чрез тази Акция разбрах, че Габровци имат нужда точно от такива позитивни идеи и са готови всячески да ги подкрепят. Тук е моментът да благодаря от сърце на всички Доброволци, които участваха в тази мащабна Кампания – за косенето, плевенето, мъкненето, шкуренето, боядисването и т.н. Да благодаря на всички творци – художници и дърводелци за безвъзмездната помощ и за красотите, които оставиха на поляната. Да благодаря и на всички Дарители на средства и материали, без които това, което сътворихме, не би било възможно!
За останалите Каузи – няма как да имам белези от тях, защото те все още си продължават. Поддържам връзка с почти всички майки и семейства, на които сме помогнали, и знаеш ли… за себе си аз знам, че когато не ми се обаждат, значи всичко си е дошло на мястото и те се справят сами. Това всъщност е и основната цел (моя и на групата) – всеки, на който помагаме, да успеем да го научим как сам да се бори с трудностите и да се справя в живота .
Често в днешно време чуваме израза: „Хората са лоши!“. С какво ще обориш правотата му или пък ще го защитиш?
„Хората са лоши“ – грешно, много грешно твърдение, което може би (казвам, може би) си има и своите изключения. Хората по природа сме добри същества. Просто всеки трябва да открие за себе си ключа, с който се отключва това негово качество.
Ако хората не бяха Добри, то аз нямаше да мога да реализирам нито една Акция или Кауза. Ако хората не бяха Добри – то нямаше да има толкова много Доброволци, Дарители и Съмишленици в групата „Добрини за Габрово“(а и не само в нея), които точно чрез Добротата си творят чудеса!!! … Доброто е навсякъде край нас – само трябва да поискаме да го видим !
Какво мислиш за израза „Няма ненаказано непоискано добро!“ ?
„Не давай непоискано добро“ и „Няма ненаказано добро“ са две народни мъдрости, които в зависимост от конкретната ситуация, могат да бъдат абсолютно верни или тотално грешни. „Не давай непоискано добро“ е принцип, който съм си наложила да спазвам. Много често ние хората приемаме, че ако нещо е добро за нас – то би било добро и за човека, на когото искаме да помогнем, което е огромна грешка. Всеки има право сам да реши как да живее и ние нямаме право, мислейки си, че му помагаме, да му налагаме нашите стандарти и разбирания за живота. Винаги и във всяка Акция, хората, на които помагаме, или са ни потърсили сами, или ако друг ги е предложил за помощ – ние, преди да решим да им помагаме, се чуваме с тях, за да се уверим, че те наистина имат нужда от това и най-вече, че го искат и приемат. (Тук ще дам кратък пример с т.н. бездомници… Разговаряла съм с тях и знам, че всеки си има причина да е на улицата, но и знам, че някои от тях така усещат нещата и не искат промяна. Там, в свето малко общество, те се чувстват добре и някак на място.)
„Няма ненаказано добро“ мога да защитя позицията си защо това не е така, но със същата сила мога да защитя и противната позиция. Аз вярвам, че когато човек дарява безкористно добро и помага на другите, то самият той се чувства щастлив и удовлетворен. Ако вярвам в горното твърдение, то никога не бих се осмелила да помогна на някого.
Мисля, че тази фраза се основава на няколко ситуации, които и сега се срещат понякога: Ако помагаш години наред на някого, макар и с нещо дребно, но дойде момент, в който не можеш или откажеш, то човекът свикнал вече с твоята помощ и приел, че си му длъжен винаги, може да се обърне срещу теб и тогава наистина става грозно. Скоро ми попадна в социалните мрежи подобен случай: – Собственик на търговски обект е помолен да приема в магазина си Дарителска кутия. Той приема, поставя кутията до касата и доста месеци наред се грижи за нея. Сумите, които се събират в нея са много, много добри, НО… един ден собственикът решава и маха въпросната кутия, стояла твърде дълго на щанда му и… в този момент отгоре му се изля цялата лошотия на света. Обиждаха него, обиждаха магазина, заканваха се да не стъпват повече там – коментарите бяха повече от грозни. Всъщност месеци наред, докато се трупаха пари в кутията, нямаше и една добра дума за този човек и за доброто, което прави, приемайки Дарителската кутия, но в момента, в който спря да прави добро – го засипаха с обиди…
Ако по една или друга причина, не дай Боже, де окажеш от другата страна, на нуждаещ се, кого и защо искаш да срещнеш?
Искам да срещна хора, които да ме накарат да им вярвам. Никой не споделя проблемите си, ако не вярва на отсрещния. Ще искам да срещна хора, които биха ми помогнали, без да очакват нещо в замяна. Най-вече бих искала да срещна хора, които ще успеят да ме научат как в бъдеще да се справям сама.
Ако говорим обаче за познати и конкретни личности – то тогава, бих искала да срещна моя съпруг… Той е разумът вкъщи, той е реалистът и двигателят в семейството ни. Бих искала да срещна децата си и родителите си, а и сестра ми – която е човекът, който вечно ме приземява, за което ѝ благодаря. Не на последно място, бих искала тогава да срещна там и моите приятелки – Мария Николова и Кристина Сидорова – те са моята опора сега, те са моят гръб и моята подкрепа. Те са момичета, които никога не биха ме попитали „Защо?“, а биха ми помогнали и биха направили всичко за мен!
В какво вярваш?
Ще прозвучи сигурно странно, но първото, което ми идва на ум като отговор, е: Вярвам в семейството! Може би защото съм от „онова време“, за мен семейството и децата са най-важното нещо в живота ми. Вярвам и в едни такива стари ценности като това, че не всичко на този сят е пари… Вярвам, че да си добър и честен все още са добри качества. Вярвам в съдбата и вярвам, че всичко, което ни се случва, е с някаква цел – да ни научи на нещо важно в живота. Вярвам в хората, защото наистина смятам, че по природа сме добри същества, само трябва да го поискаме.
От какво се опасяваш?
Ооооо… от много неща. Като започнем от това, че се опасявам, че не съм добра майка и съпруга, опасявам се да не разочаровам близките си хора. Във всяка акция се опасявам, че няма да успея и да се справя с целта, която съм си поставила. Опасявам се, че съм твърде непостоянна, избухлива, припряна и може да обидя някого, без да искам. Просто съм нормален човек, имащ своите нормални страхове и притеснения.
На какво се надяваш?
Е, тук вече ме затрудни… Надеждите ми са много различни по вид и размер. От това, че се надявам утре да ми е по-лесно да стана навреме за работа и времето да е хубаво. Всеки ден се надявам близките ми да са здрави и щастливи. Надявам се… надявам се да имам сили и търпение да продължавам и извеждам до край всяко нещо, с което се захвана. Надявам се все повече хора да намерят Доброто в себе си и да разберат, че да помагаш и даряваш е нещо, което носи удовлетворение и щастие преди всичко на теб самия. Това е и моето мото: „Когато даваш – самия ти се чувстваш щастлив. Нека бъдем щастливи“
