- ноември 5, 2021
Разговорът води Елена Влаева
1. Както знаем от Еклисиаст, има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето. На Вас стига ли Ви времето и успявате ли в срок да свършите работата си?
– Не, нищо не ми стига, нищо не постигам така, както искам, много съм назад, не съм на повече от десет процента от това, което искам и мога и което е потенциала и моето пространство. Не съм доволен от себе си.
2. Защо според вас хората живеят така, сякаш имат безкрайно много време, при все че знаят – времето ни е преброено. Отлагаме да свършим важните неща, да сме добри с другите, да се погрижим за себе си…
– Защото се страхуват. Фактически, страхуват се, че смъртта стои зад тях, един панически ужас от смъртта, който е скрит в камуфлажа на безразличието, в камуфлажа на безвремието. Може би темата за смъртта трябва да се изучава в училище, защото цял живот минаваме през живота, надявайки се, въобразявайки си, че няма да умрем, или поне, че няма да е скоро и целия ни живот става функция на този скрит, управляващ ни страх.
3. Музиката, която правите, подвластна ли е на времето?
– Всичко е подвластно на времето, но мисля, че съдържанията… съдържанията за любовта, за красотата, те не са подвластни на времето. Във всяка една форма, включително нашата литература, нашата музика, са подвластни на времето, говоря за много голямото време, 100-200 години – това не е време.
4. Може ли да провидите напред, музиката, която Вие създавате, каква съдба ще има?
– Музиката на бъдещето наричам музика на абсолютното съдържание, музика, която има съвършен резонанс между форма, съдържание и послание и всичко това цялото е организирано в посока и с единствена цел да докосне човешката душа и да повдигне човека. Никакъв друг смисъл няма от изкуството, освен възпитанието и до момента, в който ние като култура, като човечество, като цивилизация не достигнем до това, ще имаме едно друго отношение към самия човек и към самото образование, изобщо към самия смисъл на живот. Бъдещето, в което ще има повече смисъл е онова бъдеще, за което подсъзнателно или не, мечтаем. В противен случай ще продължаваме да се чудим защо животът е толкова безсмислен. Но животът никога не е безсмислен, това е просто нашата слепота, ние сме като едни сухи риби, които са във водата, но умират от сухота.
5. Неизбежно е да поговорим за времето, в което живеем – какво ни дава и какво ни взема, според Вас?
– Времето, в което живеем, е време на пълна поляризация от най-голям ужас, шок и агресивност към една смисленост и осъзнатост, каквато, честно казано, не мисля, че е имало някога в миналото. Аз намям никаква носталгия към никоя епоха – нито към антична Гърция, нито към Египет, изобщо не ме интересуват, убеден съм, че сме по-напред в момента, колкото и това нещо да изглежда парадоксално. Харесвам времето, в което живеем. Нямам търпение, разбира се, да го надраснем по някакъв начин и в същото време нямам търпение да се удари истинското дъно, за да започнат някакви по – истински неща, защото сега още симулираме някакво полущастие, някакъв полуживот – една симулация на същинскост, една симулация на любов, една симулация на музика, изобщо…, включително една симулация на държавност, защото ако държавниците служеха на хората, щяхме да имаме едно щастливо общество. Живеем в едно псевдовреме. Но в това, което казвам, няма критика, не знам как звучи това нещо. Както децата се правят, че карат автомобил или камион… нашето псевдо не е защото сме лоши, а защото сме недорасли.
6. По мое и Ваше време ли ще стане това с удрянето в дъното?
– Да!
7. Защото ще живеем дълго, или защото ще стане скоро?
– Скоро!
8. Неизбежно е и друго, тъй като сме в Габрово, да не подходим с малко чувство за хумор към разговора ни. Ще завърша с въпрос, с който обикновено се започва. Как сте?
– /Смее се… Напрегнат. В очакване съм като един бременен човек. Човек като влезе в петия, в шестия, в седмия месец, става много напрегнат.
Предполага се, че аз знам това по-добре от Вас. А говорите, сякаш наистина карате тежка бременност…
Жената в напреднала бременност брои всеки ден, всеки час, виждал съм десетки такива бременности, в очакване ежесекундно. И аз съм в едно такова очакване.
9. Очакването нещо да се роди или да се отървете от тази тежест?
– Ами, и двете. Нали бременност идва от бреме, нещо, което трябва да се роди, жизненоважно е за този, който го носи и за самия плод. Очаквам раждането на нещо, което да е важно, да е социално важно. Очаквам едно колективно раждане, просто нашата култура трябва да роди нещо ново, нещо, което досега го е нямало. Тази безперспективност в досегашните парадигми около мен и която се видя навсякъде – на запад, на изток, в Европа и извън Европа… Човечеството боксува от много време и всичко това, което се случва около нас, е едно доказателство… Та, на въпроса „как съм?“. В баланса между едно огромно очакване и една огромна благодарност, че съм тук и сега, че мога да участвам в това време.
10. В Габрово отговорът на този въпрос е: нямам. Вие имате или нямате и какво?
– Много интересно… Имам много вяра, имам много благодарност, че съществувам. А иначе, нямам много търпение, нямам онази любов, която жадувам да имам вътре в себе си. Имам още много упование, че сили много над нас управляват целия ни живот. Нямам основание да се оплаквам. Това ще е все едно една мравка да се оплаква от архитектурата на Софийски университет. Ние не разбираме целия градеж. Просто виждам себе си като много малък. Мисля, че е крайно време ние да пораснем! Знаете ли как съм?! Ужасно много искам да порасна още! Аз Ви казах, че не съм доволен от себе си…
Тогава Ви пожелавам време, за да пораснете!
