- декември 3, 2021
Разговорът води Елена Влаева
1. Росина, коя е първата снимка, чийто обект си ти?
Безспорно това е снимката ми като бебе (всъщност е серия от няколко кадъра), датираща от декември 1987 г. или малко по-късно.
2. А коя е първата снимка, чийто автор си ти?
Не мога да бъда сигурна кой точно кадър е, но се е случил някъде в детството ми и в момента се намира в някой от семейните ни албуми. Като малка често се занимавах да организирам и реорганизирам семейните снимки – всеки път спрямо различни критерии, като се стремях да установя „най-правилния“. Също, стараех се да датирам снимките (на гърба им).
3. Кога започна твоята романтична връзка с фотографията? Някога изневерявала ли си ѝ?
Когато бях в гимназията и дойде време да взема решение с какво да кандидатствам след след като завърша, имах голяма трудност. Признавам си – не харесвах училището и още отрано го намирах за тотален конформизъм, съответно бях затруднена с избора на дисциплина, с която да се явя на кандидат-студентски изпит. Тогава на помощ се отзова нашата семейна приятелка Цанка Минчева. Тя настояваше, че трябва да уча изкуство и така в някакъв момент ме запозна с първия ми учител по фотография – Печно Тихов – Хари, за което съм ѝ сърдечно благодарна!
Тихов ме въведе в материята и уроците му са основа на работата ми и до днес. Няколко години по-рано посещавах и уроци по рисуване при Божидар Ковачев, който ми предаде важно базово визуално знание. И с двамата имахме добра връзка. Това е добър момент да изкажа безкрайната си благодарност към тези двама мои учители за тяхната подкрепа в развитието ми. Винаги са се отнасяли с уважение, добронамереност и усмивка към мен! Да са живи и здрави!
Това е предисторията, но всъщност, истинската романтична връзка с фотографията, за мен започна през 2013 г. Тогава театралният режисьор Петринел Гочев и съпругарта му Гергана Змийчарова, с които се познаваме от София (където живея от 2006 г. насам), ме поканиха да снимам творческия процес по работата на тогава новото им представление. Тема, по която отдавна имах желание да снимам. А това, че спектакълът беше на Габровския театър, беше повече от добре дошло за мен. Става дума за „Ромео и Жулиета“, представление, с което започна възхода на Драматичния ни театър в национален мащаб и продължава с пълна сила и до днес.
Тези снимки бяха много важни за мен. Даваха ми някаква форма на комфорт и ме накараха да осъзная, че искам да се развивам в тази посока – документиране на творчески процеси и други дейности от сферата на изкуството и културата. (Години по-късно си дадох сметка, че това вероятно е така, защото като дете прекарвах много време на репетициите на майка ми, която играеше в МИМ Театър Габрово.) Така стартирах най-дългосрочната си серия – „Сценичен прах“, в която проследявам работата на Петринел Гочев с актьорите в различни театри (Благоевградския, Народния и др.), но най-вече в Габровския, където той понастоящем е щатен режисьор. Освен това, самата работа с творец като Петринел, също е от голямо значение за моето творчество – повлия ми силно и я ценя високо.
4. На каква игра прилича фотографията, на кой жанр или поведенчески стил?
Не знам за игра, но често се чувствам като доктор, когато снимам портрети и „пациентите“ са отсреща, а аз трябва да ги разсея от мисълта, че ги снимам. Напомня ми за мен самата като малка, когато трябваше да ми бият онези неприятни инжекции, а докторите ми задаваха някакви досадни и твърде невлизащи им в работата въпроси. Общото в двата случая е, че е необходимо доверие, за да мине добре „срещата“.
5. Трябва ли да обърнеш първо света наопаки, за да можеш после да си го подредиш, както през обектива образът се обръща?
Определено когато усещането за дадена ситуация е, че ти върви „наопаки“, смяната на гледната точка към нея помага за смяната и на възприятието ти за нея.
6. Има ли неща около теб, които не стават за снимка и защо?
О, да, има. Не държа да снимам всичко и на всяка цена. Понякога предпочитам да преживея момента без да съм зад камерата. Въпрос на настроение (когато не е част от професионален ангажимент).
7. Кои са миговете, на които искаш да кажеш като Фауст: „О, миг, поспри!“
В процеса на снимане, често има момент на кулминация, за който като си дам сметка, започвам да се вълнувам повече. Тогава ми се иска не толкова да спре мигът, а да съм успяла да го отразя по най-добрия начин. След това знам, че най-същественото (за случая) е приключило и съм „готова да си ходя вкъщи“, както казва един колега.
8. От твоята работа, която познавам, съдя, че фотографията е само елемент, средство някакво за постигането на по-голямата цел, за изпълнението на плана. Права ли съм и ако да, то какъв е планът?
Моят стремеж е да давам израз на вдъхновението си, ценностите си, гледната си точка. Изразното ми средство, с което боравя, с което имам опит и което съм избрала, е фотографията. Но, дори да беше друго средството, пак щях да имам същия „план“, същите стремежи да предам посланието си, да търся общуване със съмишленици.
9. Има нещо магично, понякога романтично, друг път – демонично в снимките за мен като наблюдател. За теб като създател какво има в тях?
Във фотографиите ми, за които подозирам, че говориш, търся/ откривам история. История, асоциация, настроение, което се отключва в мен. Когато това се случи и за зрителя, означава, че имаме общуване. Благодаря ти!
10. Към кой кадър препускаш в момента?
Винаги към най-вълнуващия!
11. Мислиш ли, че ще дойде време, в което ще кажеш: „наснимах се, вече ми е достатъчно!“?
Това си го казвам само по време на всеки снимачен процес и означава, че съм изчерпала темата, че съм приключила по нея. Понякога идва твърде рано, а понякога отнема повече време, докато си го кажа.
Очаквайте продължение на разговора ни с Росина. Този път във видеоформат и с детайл към един от многото интересни проекти на авторката – „Дом на културата – визуално съхранение“. В събота, в 18.00 часа, Портал „В центъра“ → Добрата новина На живо.
