- ноември 19, 2021
Разговорът води Елена Влаева
1. Кое е последното музикално произведение, което слуша преди това интервю?
Църковни сонати от бароковия венециански композитор Томазо Албинони.
2. А кое е последното музикално произведение, което изпълни или дирижира?
С Габровския камерен оркестър имахме концерт с интересна и вълнуваща за мен програма. За пръв път в България изпълнихме едно емблематично произведение от втората половина на ХХ век – Кончерто гросо № 3 от руския композитор Алфред Шнитке. Една композиция, в която пулсира едновременно духовното минало и бездуховното настояще, в което човекът от раждането си до смъртта е осъден да е част от някакъв вид индустрия, чийто „смисъл“ е само да генерира печалби.
3. Случва ли ти се често, това което слушаш, да е това което изпълняваш, поради липса на време за музика извън работата, просто за удоволствие?
Всъщност това постоянно ми се случва. Годишно правя между 40 и 50 премиери, а съм стигал и до над 70. Това изисква постоянна работа, а когато човек учи непозната музика, трябва да и се отдаде напълно, ако е добър и съвестен професионалист. Често поради липса на време ми се налага да се запознавам с музиката на някой композитор, докато върша някакви досадни рутинни неща. И знам, че в момента, в който без да се усетя спра да работя, това означава, че музиката ме е грабнала и трябва да я изпълня и споделя с колегите от оркестъра и публиката.
4. Разкажи ни накратко живота си до тук с помощта на музикални произведения. Например „детството ми приличаше на песента….“
Аз съм ходил на експериментална детска ясла по руски образец. Децата се оставяха в понеделник сутринта и се прибираха в къщи чак събота следобед, защото родителите работеха на шестдневен режим. Първата песен, която си спомням беше „Аз съм Сънчо“ на Петър Ступел. Пееше я учителка или някаква гледачка от яслата. Навън беше тъмно, прозорецът беше отворен и от него влизаше свежест и някакъв прелестен аромат на цъфнали дървета и цветя. Най-лесното нещо е да опишеш човешкия живот с музика. Това е направил Антонио Вивалди още през 1723 г., когато е написал „Годишните времена“. Четирите сезона са метафора на фазите в човешкия живот: Пролетта е детството с неговата безгрижност, волност и мечти; Лятото е младостта, когато мечтите се сблъскват често с препятствията на житейски бури, предизвикани от ограничения и други обстоятелства; Есента е възрастта на зрелостта, когато всеки събира и се радва на плодовете на своя усилен труд и се отдава по-често на удоволствия; Зимата е сезонът, в който поради влошено здраве започваме да „падаме по леда“, но геният на Вивалди ни е посочил, че дори и старостта може да носи радост. Затова последната част на „Годишните времена“ завършва с някаква тайнствена и необяснима еуфория. Спомням си, че в най-тежките моменти в живота ми дотук са ме утешавали Пасакалията на Йохан Себастиан Бах, Реквиемите на В. А. Моцарт, Михаел Хайдн, Алфред Шнитке, Концертът за две пиана и оркестър на Франсис Пуленк, Камерната и Симфония № 8 от Дмитрий Шостакович, Симфония № 5 от Гия Канчели. Когато нямам работа под точно определен час и се събуждам относително спокоен, си давам сметка, че съм щастлив човек, защото мога да разбирам и да се радвам на най-стойностните неща в живота – природата, изкуството и семейството. Става ми много мъчно за хората, погълнати само от материалното, защото целият им живот преминава в робство за придобиване на неща, които са осъдени да загубят, а на всичкото отгоре повече от 90% от тях не са им нужни.
5. Рядко говориш за личното си пространство, но ще те попитам все пак – бащинството музика ли е, и ако да, то тя става ли за слушане?
Бащинството е като музиката на Волфганг Амадеус Моцарт. В нея има абсолютно целия диапазон от човешките чувства. Има безпределна радост и безгрижие, с които детето зарежда възрастният, има драматизъм, когато животът или житейската реализация на детето е в опасност поради някакви причини. В бащинството има безсънни нощи, в които си в някаква безтегловност поради преумора, грижи и безпокойство. Да, музиката на бащинството, която прилича на божествената музика на Моцарт, е много добра за слушане, но човек трябва да има съответната нагласа и подготовка.
6. Шумът и суетнята на динамичния делник заглушават ли красивите мелодии в живота ни?
Отчасти да, но нищо не е в състояние напълно да откъсне човека от красотата, защото нашата планета засега е най-прекрасното нещо във Вселената. Дори човек да живее в голям мегаполис, където душата му капка по капка се „изцежда“ в бетонния ад, мръсния въздух, трафик, липса на свободно време и пространство, един красив, обагрен есенен лист, паднал от улично дърво, може да те заради с някаква необяснима енергия. Имам привилегията, ако имам репетиция или концерт, музиката да е в ушите ми дори да съм в градски автобус или метро. В този ред на мисли, всички хора, които живеят в по-малки планински градове, около големи реки, езера и море, са щастливи, защото имат възможност да се зареждат с музиката на природата.
7. Музиката, която успокоява е тази, която можем да чуем в храмовете. В това отношение Православната църква има своите предимства пред католическата и протестантската. Западноевропейската култура допуска духовна музика, натоварена със страсти и драматизъм, макар и провокирани от евангелските сюжети. Ако някой от читателите проявява любопитство към музиката, която успокоява, препоръчвам да послуша византийска музика, която се изпълнява в гръцките църкви, руска или българска православна музика.
8. Музиката, която пречиства е отново предимно духовната музика. Тук предимството е на католическата и протестантската църква, защото за нея са писали гении като Йохан Себастиан Бах, Антонио Вивалди, Арво Пярт и други.
9. Музиката, която разплаква е на Джовани Батиста Перголези, Йохан Себастиан Бах, Волфганг Амадеус Моцарт, Чайковски, Шостакович, Арво Пярт, Гия Канчели, Алфред Шнитке, някои български народни песни. Европейската музика е свързана тясно със схващането на древните гърци, че изкуството, освен удоволствие, трябва да възпитава в човешки добродетели. Всеки човек преживява радостни и много тъжни и тежки моменти в живота си. Няма по-голяма човешка ценност от състраданието. Да си съпричастен към трагедията на някой човек, да му помогнеш отново да се изправи на крака, за да продължи напред, няма цена и затова не може да се купи. Затова древните гърци са измислили трагедията,чрез която хората, които не са се сблъсквали с нещастието, да го преживеят и опознаят предварително, макар и за съвсем кратко време от сцената. Понякога се случва човек да остане сам и да няма кой да му помогне или да сподели болката му. Тогава музиката е нещо незаменимо, особено на композиторите, които изброих по-горе. Европейската цивилизация е в своя залез. Упадъкът и засега е само духовен, но предстои да стане и материален, ако в Западна Европа и САЩ не се появят хора, които да си дадат сметка, че сериозната културата и духовността крепят устоите на нашата цивилизация и един симфоничен оркестър не може да струва по-малко от заплатата на елитен футболист. Днес в Западна Европа и САЩ не се създава музика, която може да разплаче или да те накара да се замислиш за сериозни неща. Напротив, ако случайно се създаде такава музика, на нея гледат като на „остаряла, евтина и непълноценна“.
10. Музиката на бъдещето е тази, която са създали композиторите от миналото. Това е доказано от историята. Преди повече от 150 години немският композитор Рихард Вагнер си е въобразил, че чрез концепцията на своите опери създава „музика на бъдещето“. По-късно, през 20 век, много западноевропейски и северноамерикански композитори си помислиха, че създават творчество за идните поколения, като за целта правеха самоцелни експерименти, които се финансираха и от някои държавни фондове. Тази музика носеше претенциозната марка „Авангард“. В последствие се оказа, че произведенията на въпросните автори остаряха и отидоха в бунището на историята без някой да ги разбере и да има потребност от тях. В същото време от пепелта възкръснаха за нов живот забравени композитори от миналото, които изведнъж станаха модерни с вечните и общочовешките си послания.
