„360“ с Живко Жечев

Срещаме ви с Живко Жечев от Габрово, планински водач, катерач и алпинист, който много увлекателно ни разказва за планината и приключенията в нея като начин на живот. Можете да уловите очарователни моменти от неговите активности в PicsandPacks, както и в страницата на Хемус Адвенчър – клуба за планинарство и екстремни спортове, в чийто екип той заема важно място. С него си говорим за катеренето и алпинизма, за стихиите навън и в съзнанието, за чистото удоволствие от приключенията, за пропътуваните километри на изток и на запад, за дома. Вижте какво ни споделя той за всичко това.

 

 

Здравей, разкажи ни малко повече за себе си и за твоите занимания.

– Привет, казвам се Живко Жечев, от Габрово съм и много обичам да стоя навън : ) В един горе-долу осъзнат момент от живота си започнах да карам сноуборд и оттам нещата започнаха да стават все по-интересни. После дойде скалното катерене, зимния алпинизъм и в един момент беше ясно, че тези дейности ще са не просто поредното хоби, а основна част от моя живот. Завърших Туризъм във Велико Търново и най-важното, което научих за тези много интересни и динамични четири години беше, че нещата се случват, доста клиширано, но вън от класните стаи. Имах две опции – класическата административна кариера в бранша, повече или по-малко забавна или дългия и не особено безпроблемен път към превръщане на всички мои занимания на открито в работно поприще.

Занимавал съм се с много неща – сноуборд инструктор, организатор на тийм билдинг събития, планинарски обучения и детски лагери, промишлен алпинизъм… и планинско водене. Последното дойде накрая, но остана и до ден днешен, давайки ми възможност да прекарвам един изключителен брой дни навън, било то с клиенти, било за собствени приключения. Също така съвсем наскоро станах инструктор по планинско спасяване, пристъпвайки към една нова и доста вдъхновяваща сфера на действие.

В свободното си време.. хмм, ами правя същото – пътуване, колело, катерене, ски туринг или борд и т.н. Ходил съм на доста места по света, но честно казано ми се иска да имам малко повече време за прекарване в Габрово и района и да правя нещата, които правя другаде, а възможности има, само трябва да се повярва.

 

 

За катеренето и алпинизма

 

Сподели ни каква беше първата ти истинска среща с планината и как започна с катеренето и алпинизма? 

– Алпинизмът при мен дойде малко случайно. Като студент ходех да се катеря в залата в университета и един ден там се появи плакат за курс по алпинизъм. За мен до този момент планината, и особено зимната, беше свързана единствено със сноуборда и въобще не си представях пребиваването си извън местата за практикуване, така че не обърнах много внимание. Един от инструкторите в залата обаче, съвсем приятелски каза: „Абе, не е лошо, ще научиш разни работи, ще ходите повече на скали, ще се запознаеш с хора, а е и безплатно..“. Макар че точно този човек няма абсолютно нищо общо с дейността, досега съм му благодарен, че ме „прати“ на този курс. В действителност научих много неща, почнах да ходя по баирите, видях гледки. Най-важното – запознах се с хора. Хора, които бяха на моето ниво и имаха хъс и желание да се развиват, хора с изключително голям опит и знания, които пък успяха да ни вдъхновят до такава степен, че до днешен ден да помня техни думи и съвместни преживявания, както и да ни научат на едно специално отношение към планината и пребиваването в нея.

Истинските срещи оттам нататък не бяха малко, в началото дори повече от необходимото : ) Екипировката беше базова и недостатъчна, мотивацията голяма, ситуации колкото искаш. Гледайки назад, има някои моменти, които винаги ще помня и ще се чудя как точно сме оцелели. Не бих съветвал всеки да започва по този начин, но това беше реалността тогава.

Нещо, което периодично се сещам и споделям от този период е как, ходейки с летни туристически обувки и три чифта найлонови торби в тях на зимното катерене в Северен Джендем, рано или късно идва момента, в който усещаш гладкото парче лед под пръстите на краката и игриво го поглаждаш с палец, с надежда малко по малко да го стопиш и затоплиш водата в чорапа : )

 

Как виждаш ти за себе си изкуството на алпинизма?

– „Изкуството на алпинизма“ е термин, който чувам за пръв път : ) Но може би разбирам какво имаш предвид. Отново ще сложа цитат: „It doesn’t have to be fun, to be fun”. Станал популярен след споделянето му от един от най-известните ледени катерачи в Канада и света – Бари Бланшард, всъщност е дошъл от неговия партньор Марк Туайт, който по стечение на обстоятелствата прекарва голяма част от своята спортна кариера в едни от най-неблагоприятните зимни условия в Скалистите планини.

Въпроси всякакви са задавани по темата – Защо го правиш? Струва ли си? И много други. За мен лично всичко това е нещо изключително индивидуално, дори егоистично. Който, каквото да говори, единствената причина човек да си причинява тези неща, да страда по всевъзможни начини, които той сам си е измислил, да понася постоянни лишения и да се поставя в опасни и несигурни ситуации е едно вътрешно чувство от нужда за лична удовлетвореност. Няма друго, никой не те кара да си там, да – на някои им плащат, други търсят известност и признание, но всичко тръгва от Аз-ът. На Теб ти харесва и се чувстваш добре. И тук говорим за самото действие, пътят определено е важен, предизвикателството от преминаване на препятствие, начина на изпълнение, стила на катерене и всичко придобива завършеност накрая. Горе на върха или края на пасажа, след спускането.. А там няма нищо, ама абсолютно нищо.. Само емоция.. и много бързо се връщаш в реалността.. „Ок, качих се, това е, сега трябва да се прибера жив и здрав“.. и на момента отново влизаш в режим на оцеляване и самосъхранение, докато не стигнеш безопасност.

Знаеш ли, има нещо много интересно, поне на мен ми се случва периодично, определено не винаги. В края на деня, след като си останал далеч от преживяното, има един такъв много странен момент, в който съзнанието ти е празно, нямаш мисли, нямаш желания, нямаш и нужди – доволен си, просто ей така, не искаш да говориш, не искаш да ти говорят, стоиш си и се усмихваш и ти е хубаво, без да ти трябва нищо в този момент. Май това е за „изкуството на алпинизма“.

 

 

 

 

За стихиите навън и в съзнанието

 

Имал ли си по-критични ситуации, когато си попадал в “окото на бурята”, докато си в планината и въобще в природата? 

– Имал съм, няма май как без това : ) Първият, за който се сещам е мисля, че последния случил се – това лято бяхме с клиенти с цел изкачване на Монт Блан. Прогнозата беше далеч от прекрасна, стигнахме по класическия маршрут до хижа Гуте, където вечерта трябваше да вземем решение дали да продължим и имаме ли шанс за върха на следващия ден. Трима водачи от България, множество други, местни и не само. Вечерта се прави една сбирка на всички и се обсъждат условията, прогноза и възможности. И въпреки че много искаме, главно заради клиентите, да направим все пак опит за върха, всичко говореше за обратното. Тук идва един момент – емоционалната обвързаност с мотивацията и желанията на клиента. Голям минус в нашата работа : ) Колкото и да си опитен, каквото и да говориш как не ти пука и си твърд като скала при вземането на решения, всички сме хора и винаги има едно тегаво чувство, като не станат нещата по план. Особено на такъв тип изкачвания, подготвени отдавна, мечтани от още повече, планирани и очаквани. С времето ставаш все по-добър в отказването и безпристрастността, но все пак. В крайна сметка наистина за нас решението беше ясно още от самото начало и при друга ситуация дори не бихме се замисляли, но след финална преценка решихме, че на следваща сутрин в 5 тръгваме по най-бързия начин надолу, с оглед избягване на очаквана гръмотевична буря във високата част на планината в часовете около 9-10.

Винаги са интересни реакциите на хората в тези моменти, колкото повече опит имат в планината, толкова по-рационални са те и обратно. Тръгвайки надолу още по-тъмно, всички бяха очевидно разочаровани, но и напълно съгласни с развитието, предвид климатичните условия. За всеобщо съжаление в планината нищо стопроцентово няма и бурята дойде по-рано от очакваното. Въпреки че слизахме и бяхме под основното било, продължавахме да се движим по изцяло открит ръб, стърчейки над всичко наоколо. Фактор, който изцяло не беше в наша полза в последвалата сериозна гръмотевична буря. Всичко започна с едно много интересно и същевременно зловещо събитие – жужене на всичко метално около нас. В момента, в който чух пикела на човека пред мен да издава онзи специфичен, метално звучащ бръм, беше ясно, че следващите мигове ще са притеснителни. Всеки, който е попадал в подобна ситуация, знае какво е усещането да си абсолютно беззащитен и неспособен да контролираш ситуацията. Там си, всичко се случва около теб и без теб и само единствено късмета ти има роля в това дали ще си слезеш жив от това място или просто ще залепнеш около някой камък и следва неизвестното. Странно чувство е, поне за мен. Много от другите бедствия или опасности, в които може да попаднеш, сякаш ти дават поне малко време да осмислиш какво следва. Виждаш лавината, тя те влачи поне за малко, чуваш каменопада, може и да е само за миг, падаш от скалата – виж там, не знам колко време имаш. Но с гръмотевиците го няма това, поне така си го представям. Сега си тук, ходиш, бързаш, говориш, мислиш, страхуваш се.. миг.. и те няма. Не го виждаш, не го чуваш.. просто те няма… Абе страшна работа : ) Май от гръмотевици най-много се страхувам в планината, точно поради тази причина – ако все пак се е стигнало да попаднеш и да трябва да преживееш буря, нищо вече не зависи от теб.

Обратно на ръба – пикела си жужи, засилва се, почва да бръмчи и изведнъж някъде около теб светва в мъглата и гръмва, мигновено и едновременно. И пикела утихва за малко. До след 2-3 минути, когато всичко се повтаря. Ужас. А края на ръба е толкова далече… Слязохме и там ни посрещнаха думите на един от колегите водачи, който на фона на постоянното му чувство за хумор по всякакви не толкова забавни теми, каза: „Ами, и днес не умряхме“. Само че този път не се шегуваше. Доста неща ти минават през главата след едно такова преживяване, макар и може би звучащо неособено геройско, но няма за кога – на следващия ден си на другия баир.

Има и други, но ще убием съвсем романтиката : )

В Доломити на 250-метрова стена ни валя дъжд и град и всичко стана водопад, който се концентрира точно върху нас, доста смешно, но бяхме на косъм да се удавим на около стотния метър, опитвайки се да слезем на рапели оттам.

Пак там, друг път, объркахме маршрута преди години и се наложи да прекараме цяла нощ в катерене и слизане по едни от най-нестабилните и абсолютно неосигурени скални отвеси, които съм виждал.

В Киргизия част от групата ни беше на косъм да бъде затрупана от лавина на два пъти и единствено шанс или подобно ги предпази от трагедия.

Съвсем близо в Стара Планина, по време на ледено катерене, съвсем наскоро, в един момент се оказа, че е възможно целия замръзнал водопад да падне с мен, катерейки се по него и това беше един от най-страшните моменти, в които съм попадал напоследък.

Няма да продължавам, нещата в планината не са само това, всъщност в общия смисъл човек може да се забавлява в една малко по-консервативна и безопасна среда.

 

А какво “време” се разгръща вътре в теб, когато се озовеш в едни такива по-рискови обстоятелства?

– За това май доста говорих по-горе, но накратко – действаш! Трябва да действаш и да вземаш решения – мисля това е главното. Емоции всякакви, страх, недоволство, съжаление и разочарование. Не можеш да ги изключиш, но трябва да действаш, това е главното. Спреш ли да го правиш, си до там. После идва равносметката, мислите, бъдещето.

 

Кое е най-трудното за теб изкачване, спускане или начинание, което си правил досега?

– Не знам честно казано, има различни трудности в планината. Но някак, никоя от тях не надхвърля житейските такива. Не искам да посочвам връх или стена, или подобно. Има много, но отношението към тях е някак друго.

Може би най-трудно за мен е било и е да продължавам да правя всички тези неща. В моменти на колебания дали това е моят път, моменти, когато не съм срещал подкрепа или разбиране, моменти, когато всички тези възвишени слова по-горе са отстъпвали място на обикновени битовизми, предвид простичкото, ежедневно оцеляване.

 

Какво точно се крие зад твоята мотивация да прекрачваш собствените си граници в планината?

– Ами хубаво ми е : ) Добре се чувствам като правя „глупости“. Преди по-често ми се случваше по веднъж на определено време да направя нещо импулсивно и смело, дори безразсъдно или изглеждащо непостижимо. И да ми е хубаво по време и след самото нещо. Сега май съм по-обран, но приключенията продължават, под една или друга форма.

 

 

 

 

За пътуването наблизо и надалеч

 

Знам, че си участвал във височинна експедиция в Киргизстан за връх Хан Тенгри (7010 м) – вторият по височина връх в планината Тян Шан. Как премина всичко, имаше ли нещо необичайно за теб самия и всъщност какво ти направи впечатление там? 

– Ох, това е много приказване : ) Може би трябва отделен текст за това преживяване, че оттам има много впечатления. Иначе, как премина всичко? – Премина, живи, здрави се прибрахме, интересно е, пак бих отишъл.. и дотам. Оказа се, че има много неща, които могат да се объркат в една подобна експедиция и много други, които не знаеш или въобще не си представяш, че могат – ами всички тези се объркаха : ) Планувахме един маршрут, оказа се впоследствие, че въобще не е възможно да стигнем до него, поради някаква необяснима логистична причина. Промени се плана, тръгнахме, имали сме хеликоптер, да, ама той се разбил, днес – планина, утре – планина, накрая – няма планина. Времето не спи и буря подир буря се редуват и ние просто стоим и наблюдаваме, скърцайки със зъби пред абсолютна невъзможност да правим каквото и да било. Тръгнахме на магия и на мускули, без никаква аклиматизация. С не малко късмет всички успяхме да стигнем до 5300 м, да прекараме една мъчна нощ при крайно неблагоприятни до едно време условия и да си слезем на другия ден. Планинарството приключи. Последваха проблеми с логистика, време и други, а надолу –  езеро, туризъм, местни обичаи и най-вече храни, прибиране. Размисъл много, цялостното впечатление добро, но много има да се промени, ако тръгна пак – мотивация на групата, подготовка, отговорности, обещания и т.н. За пръв път обаче ходих на изток. И много ми хареса, след това ходих още няколко пъти в тази посока и пак искам. Скоро надявам се отново.

Съвет към всички, особено пообиколилите Европа и на запад – ходете на изток, на малки групи и с много респект към местните. И не се опитвайте да променяте нищо, само попивайте.

 

 

 

 

Разкажи ни докъде реално си стигал най-далеч и каква беше срещата ти с това място?

– Предполагам като разстояние ще значи това. Не знам кое е по-далеч, но или Куба, или Скалистите планини. За срещата, оо, и двете бяха епични. Първо в Щатите, макар че там, където бях – „град“ с живущи единствено през лятото 450 човека, на средата на индиански резерват и на границата на един от най-дивите национални паркове – местните ме убеждаваха да не добивам впечатления за цялата държава. Бях на 20 и за пръв път излизах от България… и отидох на 9000 км от вкъщи. Толкова ми хареса конкретно моето преживяване, че май оттогава не съм спирал.

На следващата година по една от онези невероятни случайности отидох да плавам на яхта, започвайки от Хавана. На „работното събеседване“ със собственика на лодката той ме попита за предишен опит, аз споделих за поне две тежки плавания с водно колело в морската градина във Варна като по-малък, той поклати глава и каза, че най-вероятно ще умра някъде в Атлантическия океан по пътя към Европа, но ако много съм искал да се пробвам, да съм готов след три седмици да летим за Карибите. Честно казано не исках прекалено много, никога не съм имал афинитет към това занимание, но от друга страна, кога пък ще имам шанс за подобно нещо. Не умрях, макар че опити имаше няколко, но в крайна сметка един ден, стоейки на палубата след месец и половина закотвен в иначе китно италианско курортче и втората по-големина в държавата яхтостроителница, гледайки скалните масиви точно срещу мен на север, ми стана ясно, че морето не е моята стихия. Срещата с Куба? О, там нещата бяха чудни! Първа година без Кастро, първа година мобилни телефони и интернет, цени като да си купиш остров, комунизъм, който аз не съм заварил тук, но все пак усещах неприятно познат, бедност и колорит докъдето си представиш. Единствено съжалявам, че не можах да прекарам повече време в района.

 

Имал ли си приключение или пътуване, което е оставило по-дълбока следа в теб и ти е дало по-различна перспектива за света? 

– Всяко едно, винаги има нещо, това е смисъла на приключенията.

 

След всичко, което ни сподели за своите пътувания и приключения по света и у нас, няма как да не те попитам – какво за теб е Габрово и как го виждаш през твоите очи?

– Ох, това също е дълга тема. Не просто съм роден в Габрово, но го чувствам като място, където искам да се връщам, място, където ми е добре и спокойно. И не е прекалено, това, което казвам. Реалността е ясна на всички, но само от хората зависи тя да бъде променена. Мъчно ми е като гледам как хора си тръгват и не се връщат, как искат да живеят там, но не го правят по една или друга причина. Някои избират лесното на други места, за сметка на вътрешно щастие, на други не им се занимава, трети наистина нямат избор. Мисля си, че има много какво да се прави и не е толкова трудно, поне така се опитвам да вярвам. Някаква тъпа упоритост ме кара да продължавам да се надявам, че нещата все пак отиват на добре.

А за бъдещето – много неща виждам – колелета, балкани, зелено, спокойствие, но и енергия и живот.

 

Накъде те води твоят вътрешен компас и за какво мечтаеш? 

– Готин въпрос, доста тривиален, но все пак винаги адекватен : ) Както споменах, искам да прекарвам повече време в нашия район, наистина вярвам, че има какво да създавам и с какво да се занимавам. Това е главното.

Същевременно, още ми се пътува доста, на определени места, с определена цел. Искам да отида например в Патагония, Монголия, Тибет, Нова Зеландия и още… Има и места в България, където не съм бил или искам да се върна.

Търся баланс.

А да, и къща на Баевци : )

 

Кое е последното предизвикателство, в което си се впуснал?

– Това е лесно : ) Най-голямото предизвикателство последните няколко години пред мен е един курс, на който бях приет да се обучавам за алпийски водач/ високопланински гид към IFMGA. Това е международната федерация на асоциациите на планинските водачи, като тук се има предвид водачи, занимаващи се изцяло с алпийска и високопланинска среда и дисциплини по цял свят.

Обучението преминава в рамките на три години, които в моя случай, заради актуалната ситуация в света, се превърнаха в четири, провежда се в различни държави и планини в Европа и наистина изисква пълно отдаване не само по време на самите занимания, но и в живота ти като цяло. Кандидатите и впоследствие учащите се минават през различни изпити и модули на теми катерене, алпийско водене, ски туринг, лавинна безопасност и други.

Една авантюра, която цялостно те облагородява, но и изисква изключително мащабно посвещаване и целенасоченост. Ако всичко протече безпроблемно в средата на месец април тази година, ще завърша и придобия съответното звание.

 

 

 

—
Автор на публикациите в „360“ е Радостина Аръшева.

Рубриката „360“ ви запознава с истории и хора, които гравитират около центъра на България, обичат да пътуват наблизо и надалече и има какво да споделят, независимо дали става въпрос за приключение в някоя висока планина или по близката горска пътека, за гмуркане в смела идея или за нещата, в които вярват.