Тази седмица ви срещаме с Ивелин Пенчев, който оставяме сам да се представи: – Казвам се Ивелин и съм роден в Габрово, където живея и в момента. Занимавам се с неща, от които стават добри истории за разказване. Трудно ми е да говоря за себе си, но бих се определил като вагабонд, експериментатор и авантюрист. В момента съм се “кротнал” и се опитвам да развивам нещо средно между споделено пространство и образователен център по фотография, наречено RadLab studio. Най-големите ми врагове са скуката и бездействието – общо взето не мога да стоя на едно място, в какъвто и да било план.
Каква е твоята връзка с Габрово? Как го виждаш през твоите очи?
– О, ами Габрово за мен е мечта – място, с изключително голям потенциал, който сякаш никога няма да бъде запълнен и винаги има какво да се прави. Предполагам, че това е и причината, поради която винаги се връщам тук.
Проблемът е, че човек винаги излага на преден план личния си интерес пред общия и нещата се случват малко бавно – най-вече в главите на хората… но все пак се случват.
Иначе мисля, че съм си типичен габровец – започвам изречения с “Амчи”.
Докъде си стигал най-далеч? Каква беше срещата ти с това място?
– В пространствен план, мисля, че е Аляска… а в личен може би факта, че обикалях южна Европа около 3 месеца с колело, двуцифрена сума в джоба и огромна тираджийска карта, която беше толкова тежка, че накрая изхвърлих страниците, които не ми трябват. Аляска беше мечта и много се радвам, че я постигнах по моя си начин – срещнах точните хора, от които имах нужда в този етап на живота ми и научих много от тях. Липсва ми това място!
Пътуването с колелото беше нещо като самоопознавателен процес в началото на 20те ми години – предполагам, че тогава научих много за себе си: от какво се страхувам, какво ме радва истински, от какво имам нужда в живота и разни други несвойствени неща хаха.
Сподели за твое приключение или пътуване, което е оставило следа в теб. Как промени перспективата ти и какво научи за себе си тогава?
– Всяко едно пътуване оставя следа, макар понякога да не го осъзнаваме. Като цяло съм голям привърженик на концепцията за Пътуващия човек. При всяко едно мое пътуване съществува елемента на несигурността и вродения ни дискомфорт от нея – нещо, което се оказва проблематично за много хора напоследък. Моят вечен въпрос дали ще се справя с амбицията, която съм си поставил. Предполагам, се научих да живея извън зоната си на комфорт… или без такава като цяло, в името на целта. И да вярвам в себе си. Моето поколение, като че ли растеше във време на известна “обреченост” – влака си върви и ние сме пътниците. Радвам се, че тръгнах “на стоп”.
Когато стане трудно, какво те мотивира да продължиш?
– Насладата от трудностите. Просто има нещо романтично в трудните моменти. Особено, когато са споделени – хубаво е да се посмеем на общата си несполука.
Ако не се забавляваме, какъв е смисълът от каквото и да било? Мотивира ме чувството на незначителност в такива моменти – света си се върти така или иначе. Обикновено тогава човек превъзмогва егото си, спира да се самозаблуждава. Чувства се лек.
Разкажи ни за най-странната си случка по време на път.
– Преди години бях студент в Чехия и много исках да видя Ниските Татри в Словакия. Разстоянието не беше много, около 250-300 км може би. Имах 4 дни и си приготвих палатка, чувал, екипировка и обичайния цирк за пребиваване в планината. Но стопа никак не вървеше – чаках много, взимаха ме за къси дистанции, беше облачно, валя ме дъжд… за капак на втория ден в късния следобед, ми се обади жена от университета, която каза, че на следващия ден до обяд трябва да си взема документи от канцеларията, защото излиза в отпуск. Няма да обяснявам защо бяха толкова важни за мен въпросните хартийки, просто пресякох пътя и започнах да стопирам в обратна посока. След около 5 минути ме взе момче, което пътуваше към Прага, но минаваше през града, в който живеех – щях да си получа документите! Обърнах се назад, за да намеря колана на колата. Облаците се бяха разкъсали. Видях Ниските Tатри!
Кои са твоите 3 най-значими момента навън и какво ги прави толкова специални за теб?
– Една сутрин в Норвегия, когато разбрах, че колкото и далеч да отида, никога няма да избягам от себе си.
Един следобед във Френските Пиринеи – возя се тандем на парапланера на един приятел, той прави някаква акробатика и губи контрол, след което известно време падаме свободно. Понякога просто не контролираме обстоятелствата.
Една нощ в Аляска, когато отивахме да приберем колата на Джеръми с колелетата си (колата – зарязана насред нищото и спукан радиатор) и гледахме Северното сияние.
Къде намираш вдъхновението за себе си?
– Утре е нов ден – с толкова много възможности.
Ако можеше да се срещнеш с човека, който си бил преди 10 години, какво бихте си казали?
– Сигурно щяхме да се скараме за някоя щуротия – аз мърморя доста като цяло.
За какво мечтаеш, накъде води твоят компас?
– Напоследък, като че ли не мечтая много. По-скоро вярвам, че нещо ще се случи и се опитвам да бъда част от процеса. За нещастие живеем в егоцентричен свят и като че ли технологиите не променят този факт, а дори обратното – свикваме да живеем в зоната си на комфорт, всичко да бъде “с доставка до вратата”, да маскираме личността зад емотикони и статуси, да бездействаме срещу нередностите. Искрено вярвам, че в Габрово може да има много по-добри условия за развитие. Не говоря само в професионален план или за повишаване на стандарта на живот, а за по-добра среда, където всеки да има достъп до алтернативи за културна, образователна, спортна среда. И в този процес, според мен, е изключително важна самоинициативата и личния пример.
Кое е последното предизвикателство, в което си се впуснал? Какво му даваш ти и какво ти дава то?
– Това със сигурност е студиото по фотография, с което се занимавам – RadLab studio. Понеже се опитвам да създавам достъп до фотографията, като алтернативно изкуство, което да е достъпно до възможно най-широк кръг хора и особено тийнейджъри, се сблъсквам с доста предизвикателства. Влагам доста време в административни главоблъсканици и други мероприятия, които не са ми от любимите и отнемат много време и енергия. Все пак и от тях научавам доста неща, но мисля, че най-голямо удоволствие ми доставя факта, че прекарвам много време с младежи. Понеже вече се отдалечих от тяхната възраст, разбирам колко много ми липсват енергията, надеждите, наивността към живота, която имат. Разбира се, голямо удовлетворение ми носи и факта, че успявам да предам знанията, които имам и да им покажа света на аналоговата фотография, който е напълно непознат за тях. Абе общо взето се забавляваме ( ;
—
Автор на публикациите в „360“ е Радостина Аръшева.
Рубриката „360“ ви запознава с истории и хора, които гравитират около центъра на България, обичат да пътуват наблизо и надалече и има какво да споделят, независимо дали става въпрос за приключение в някоя висока планина или по близката горска пътека, за гмуркане в смела идея или за нещата, в които вярват.