- юли 2, 2022
Малкото китно село Търхово се намира в подножието на Предбалкана, едва на около 12 км от град Севлиево. От една година то е дом на Мирослав Петров. Той е млад мъж, който сам-самичък, само с двете си ръце, с много желание и най-вече – с любов, полека-лека превръща имота си в уникален етнографски музей на открито. Място, по възрожденски родно, което е решил да сподели с хората.
Кой е Мирослав Петров? Той е художник по образование, скулптор. Родът на майка му е от Велико Търново, на баща му – от Русе, а той е живял и на двете места. По-скоро обаче счита себе си за търновец, независимо, че 20 години от живота му минават в Кент, Англия. И някак, съвсем закономерно, след две десетилетия живот на негостоприемния английски климат, той започва да търси нов дом в нашия район. И го намира. В село Tърхово.
Първия път, когато вижда бъдещия си дом, си казва: „Тук ще бъде. Това е мястото“. Парцелът включва две къщи, като старата е строена през 19 век. Последно в нея е живял свещеник, а под етажа за живеене, според стандартите на отколешната архитектура, се е намирало помещението за добитъка. Там, в единия ъгъл, Мирослав намира два каменни кръста, които сега са намерили своето място в екстериора на дома му. „Знам, че хората от селото са се местили няколко пъти и при последното си преместване са взели кръстовете от гробищата и са ги запазили“, разказва той. Той решава да възстанови автентичния вид на къщата. Над дървените стълби се вее голям байрак с надпис „Свобода или смърт“, а пруста на втория етаж е посветен на жената. Темата там е плетиво – има станчета, два чакръка, женски носии, окачени на стените, подът е застлан с тъкани пътеки, на масата има везана покривка, а на столовете – плетени възглавнички. Перденца допълват уюта на помещението. От стената пък ни гледа Свети Трифон. На рамото му Мирослав е изрисувал кацнал сокол. Птицата е символ на село Идилево, което е възникнало като соколарско село, наричано Доганджии. Същата икона е изрисувал и на терасата на по-новата къща.
Попадайки сред тази атмосфера, далеч от шума на града, неминуемо се чувстваш като герой от възрожденски роман. Това е и идеята на стопанина: „През цялото ми отсъствие от България много ми липсваше българското, родното. Едно време правех механи, от тогава още и после 20 години извън България ми се е понатрупало и така, от само себе си стана всичко. Сами си се подреждаха нещата някак си“ и допълва: „Имам първоначална идейка и съм я оставил да се развие от само себе си“.
Първият етаж на по-новата сграда е изграден с камъни, а стените на втория са боядисани в синьо, по подобие на старите къщи от етнографските комплекси. „Винаги вземам по-малко от всякъде и се опитвам да миксирам елементите по по-лек и приятен начин. Например синьото е от Етъра, на старата къща пък съм изрисувал елементите от българските народни шевици, означаващи дом и семейство“, разказва още Мирослав. Над прозорците и на една от колоните има изрисувани сърца. Сърдечният символ, често използван за изразяване на любов, обич и подкрепа, без да са необходими думи, намираме още издълбан в камък, вграден в стената на барбекюто, издялкан в дървото на кокетната барачка за инструменти, като декоративен елемент на парапета на терасата, като фигурки над портичката, водеща към вътрешния двор. За всичко това младият мъж казва: „Интересното е, че хора, които се интересуват и имат познания, могат да видят изрисувани различни символи, които означават нещо, и могат да разчетат посланието ми. Нищо не е случайно“.
Приключението му започва преди година и за това време, разчита само на двете си ръце, през които са прехвърлени хиляди каменни блокове и плочи. Не крие, че идеите му са били в него подсъзнателно и сега някак си изплуват, както и че това е нещото, което е чакал доста години, за да го осъществи. Много му помага фактът, че работи в строителството. За краткото време, откакто е в Търхово е ремонтирал почти изцяло двете къщи, построил е беседка с барбекю, майсторска барачка за инструменти. Иззидал е градинска чешмичка, водата от която тече в старо каменно корито, в което преди много години се е сипвала храна на свинете. Близо до барбекюто е иззидал и каменна пейка с масичка от каменни плочи. На оградката зад нея е старата круша, която той намира почти изсъхнала, орязва я и я връща към живота и закача на нея къщичка за насекоми.
Заради идеята всичко да е автентично, материалите в имота на Мирослав само сменят местата си, никога не стават излишни. Оградката например е направена от дъските от пода в плевнята. Оборската тор от помещенията за животни е пренесена в зеленчуковата градина, която е подредена под конец и в нея сам е засадил домати, краставици, тиквички, лук. Зеленчуците се поливат с дъждовна вода, събирана във варели. Градината пък е обиколена от жив плет, дървените пръти за който са отсечени от неговия си имот, а на всяко стоборче има керамични съдове.
Навсякъде из имота могат да се видят старинни предмети от бита на старите българи. Всички те са от селото, а Мирослав се сдобива се с тях, когато ходи да работи на някого и ако не са нужни – ги взема и окачва на подходящо място. Последните две менчета са от новия му клиент, а най-старите предмети са закачалки от наскоро разрушена 300-годишна къща. Паламарки, бърдучета, стомнички, плетени кошнички, рогове, сърпове, масленица за катран, оригинални цървулки, хурки, вретено, подкови, рала, вили, стари лейки и т.н. „заживяват“ нов живот.
Но не само автентичната атмосфера грабва гостите. В градинката на предното дворче са засети много цветя, десетки други пък пръскат аромат от пъстри саксийки, там е декоративното мостче, колелета от каруци също са част от „украсата“. А в горното дворче пък има класна стая на открито с „трон“ за учителя и малки пънчета – за учениците. До тях е и „зоокътът“ от дървени животни, сътворени от дърветата в имота. Идилията се допълва от няколко зайчета, две котки с малките си и един котарак. Мирослав има и куче, което наскоро се е сприятелило с друго четириного, осиротяло след смъртта на стопанина си.
Мирослав не крие, че местните хора проявяват любопитство към всичко случващо се и помагат със съвети, основно за градинарството. „Комшийката ми, оттатък дерето, е много голяма градинарка и ми дава разсад, почти всичко в градинката ми е от нея“, казва стопанинът. Наричат го любимеца на Търхово, защото често, когато пътува за някъде ги пита дали някой иска да пътува с него. „Наскоро ходих с един дядо до Габрово. Оставих го в тамошната болница, свърших си работата и го взех наобратно“, разказва още той.
Да имаш дом на село изисква много труд, често тежък, особено когато строиш или ремонтираш. Но работата не изморява Мирослав, дори казва, че не може да стои без да върши нещо: „Примерно, отивам да си почивам горе на люлките и както си стоя ми хрумва нещо, вадя скелето и започвам. Почивката не е за мен. Аз си почивам, когато работя. Може би е от въздуха, но не чувствам умора“.
След две десетилетия на студено и влажно сега Търхово му се струва рай: „Всички ми се чудят, че в най-голямото слънце винаги съм отвън и работя. Наваксвам си слънце. Въздухът е чист. Просто идилия. Интересното е, че когато е много горещо всичко като че ли замира. Дори щурчетата не издават никакъв звук. Просто е райско местенце. Много е хубаво вечер, а когато се стъмни обичам да гледам светлините на Ловнидол. Това е почивката ми. Не гледам телевизия“.
Ден след ден Мирослав създава красота, която иска да сподели с другите. Идеята му е в дома му да ходят хора, които да изнасят беседи, да си обсъждат неща, свързани със занаятите, традициите, градинарство, а защо не и малки художници да отидат на пленер. Но това нещо ще се случи постепенно, защото все още има доста работа. Така или иначе с двете си ръце той превръща имота си в малък етнографски музей и същевременно в дом, в който всяко кътче носи уют, спокойствие и романтиката на едни стари и отминали безвъзвратно времена.
