- юли 6, 2022
Днес в „Под перото“ ще Ви срещнем с Иванка Цветкова – автор на „Предците ми говорят“. Има моменти в живота, когато всички се обръщаме към корените си. От чувство за принадлежност, за напътствия, за да знаем кои сме, откъде сме дошли и защо сме такива… „Предците ми говорят“ е точно такава книга – пътешествие в родовата история, защото понякога е нужно да се върнем назад, за да си осигурим път напред. Можем ли да видим отражението на прародителите си в нас? Носим ли част от завета им в себе си? Има ли цикличност в родовете ни? Какво ми сподели Иванка Цветкова, вижте в следващите редове.
Разговора води О. Б. Х.
Ако оставим настрана Иванка Цветкова – автора, коя е Иванка Цветкова – човека?
Това е един труден въпрос, на който и самата аз търся отговор. Всъщност това е ВЪПРОСЪТ, който ме мотивира за много мои решения и принципи на поведение. Винаги, още от дете, съм се питала коя съм аз? Всички ме наричат Иванка, но аз чувствам, че това не е достатъчно. Аз съм и нещо друго освен Иванка. Освен онова, което виждам, което мога да докосна, онова, което мисля, чувствам, говоря, върша… Искам да разбера защо съм такава, а не друга. Защо искам да променя някои неща, а това не се случва? Защо има моменти, в които нещо друго вътре в мен ме води и контролира и аз говоря и постъпвам по съвсем различен начин, от този, който съм избрала. Искам да разбера защо съм тук на тази планета? И защо и как сме създадени. Имам въпроси и търся отговори. Лутам се из лабиринта на безбройни вероятности и търся верния за мен отговор. Имам намерения да подредя пъзелa на моя смисъл и да разгледам резултата.
Как се роди „Предците ми говорят“?
Открих, че огромна част от отговорите на въпросите ми мога да открия като разбера от къде произлизам, кои са моите предци, техните вярвания, тяхната философия за живота, онези качества и идеали, които са ги водели в живота. Разбрах, че аз съм тяхно продължение, че техните качества са заложени в мен, че аз ги наследявам и продължавам да развивам – добрите за добро, а лошите за лошо, докато не проумея, че трябва да ги редуцирам. Да премахна лошите и развия и разгърна добрите. Разбрах, че наследявам от предците си техните най-силни и дълбоки емоционални и физически травми, но също и постижения. Също както в живота наследяваме имуществото на починалите си близки. И ето, взех решение. Трябваше да науча всичко за живота на моите два рода, от които произлизам. И не само. Трябваше да се потопя и почувствам емоциите, средата, идеите, които са ги мотивирали за живот. Трябваше да усетя атмосферата и да се слея с бита и средата, в която са градили себе си, за да разбера техните чувства, да се потопя в техните вибрации и почувствам мотивите, които са ги движели. Само така ще мога ясно и правилно да осъзная коя съм и аз. Нещо като плетенето на един пуловер. Ако аз съм един от ръкавите, трябва да разбера всичко изплетено преди мен, за да ми стане ясно част от какво съм аз. И ето така се роди идеята да събера всичко открито в един труд, който да завещая на потомците си.
Какво ни казват те чрез вас?
Събирайки сведенията за предците си открих последователността и приемствеността на качествата и характера не само на хората, но и на събитията. Забелязах еднаквостта и цикличността на начина на мислене, на силата на вярата, на постепенната еволюция, която променя живота. Чрез познаването на техните животи и бит те ни отговарят на много от нашите въпроси защо сме такива. И разбирайки това, можем да се променим.
Книгата е базирана на действителни личности. Защо избрахте точно тях?
Не аз избрах личностите, които описвам. Това са моите предци. Те избраха чрез мен да бъдат запомнени. Но не само действителни герои присъстват в творбата ми. Началото на произведението започва с няколко глави , в които описвам исторически събития. За тях съм включила измислени от мен герои. Исках чрез тези истории да запозная младото поколение, родено извън България, с някои факти от историята ѝ, които не са много популярни. Ето защо си позволих волността да включа в тези истории и разкази, и герои, които може би не са съществували реално. Но времето, събитията, атмосферата, в която са поставени, е била реалност. Мястото в моите истории е винаги едно и също, с изключение на разказа ми за Аспарух и император Константин Погонат. Това е моят роден край. И всъщност нищо не ми пречи да вярвам, че и героите ми би могло да ги е имало. Но имало или не, това за мен не е важно. Важното е, че чрез тях аз се постарах да придам възможно най-близка за времето си емоционална и духовна атмосфера. И по този начин да стигна до днешните характеристики както на българина като народност, така в частност и на мен като българка, избрала да вземе щафетата от рода на баща ми и този на майка ми.
„Предците ми говорят“ се опира на много стабилно проучване, използвала сте и литературни, и житейски източници. Колко време Ви отне да напишете книгата?
Отне ми две години и половина. И за това време научих много неща, за които и аз самата не знаех. Пишейки тази книга, аз се обогатих неимоверно. Смених си мнението за времето, прекарано от българите в Османската Империя, промених си мнението за Русия. Разбрах, че истина е дума с много разтеглив смисъл. И за всеки човек съществува персонална истина. Базираща се на неговия мироглед и това на какво е позволил да бъде научен.
Казвате, че не вярвате в съществуването на една единствена истина. Когато срещаме много и убедителни уж реални истории, как да изберем на коя да повярваме? Как да определим нашата истина в тях?
Има една единствена истинна истина, но до нея се стига след един дълъг процес на прераждания и смърти. Тогава, когато се слеем с Първоизточника. А дотогава всеки избира своя път и своята истина, която и да не съвпада с истините на другите, не означава, че не е истина. Както казват мъдрите хора, „върхът е един, а пътищата до него са толкова, колкото са пътуващите“.
Какво Ви предстои в творчески план?
Имам готовност есента да издам сборник от разкази и съм започнала роман с доста сложна фабула. Действието ще се развива, както В България, така и в Америка и Англия. Освен това вървят успоредно две епохи. Едната от времето на Първото българско царство, а другата нашето съвремие. Но не знам кога ще го завърша, защото пиша само когато имам вдъхновение и никога насила.
Благодаря Ви за това интервю!
Благодаря Ви, че чрез вашата медия можах да изразя мислите си!
Повече за „Предците ми говорят“
