Под перото на Галина Танева

Днес в „Под перото“ ще Ви срещна с Галина Танева. Сборникът ѝ с разкази „Шепот от Сакар“ е онзи тихичък глас, който ни връща в миналото – към корените, а съвсем скоро предстои издаването на дебютния ѝ роман „Нямата рече“. Какво ни сподели авторката, вижте в следващите редове.

Разговорът води О. Б. Х. 

 

Ако оставим настрана Галина Танева – автора за момент, какво ще ни споделите за Галина Танева – човека? Коя е тя?

На първо място – майка. Имам три прекрасни деца, които са основното ми вдъхновение. Разбира се, не по-малко прекрасен съпруг, който винаги ми е опора. Иначе, през всички тези години, човекът е търсил автора, за да се слеят и да придадат завършеност на Галина Танева. През живота си съм захващала различни професии, и все не изпитвах удовлетвореност. Аз съм много смел човек и лесно мога да захвърля един живот, за да започна да живея съвсем друг изцяло от нулата. И съм го правила няколко пъти! Но чак сега разбрах, че всъщност съм търсила писането. За първи път върша нещо, без да имам никакви съмнения в себе си – с лекота и резултатите от труда ми напълно ме задоволяват. За първи път мога да кажа, че съм завършена.

Аз съм много усмихнат и весел човек, обичам постоянно да има хора около мен, радвам се на много приятели, имам уважението на своите познати. Постоянно работя поне по 3-4 различни проекта, в момента пиша 3 книги, организирам различни събития за българите в нашата общност (Англия – б. р.), намирам време и да пътувам и успявам да обърна внимание на всекиго около мен. Изобщо, животът с мен е като да караш по магистралата с максимална скорост – няма време да спреш, нито да се чудиш, още по-малко да се маеш!

Разказите в „Шепот от Сакар“ носят някак старо, мъдро звучене, което ни връща назад във времето. Разкажете ни малко повече за книгата.

Всички разкази в сборника са свързани с българското село и особено селата от Сакарския край. Аз там съм израснала. Разказите са вдъхновени от различни случки, които аз притворих в истории с голяма доза поука, мъдрост и сила да те накарат да се замислиш. За доброто и злото, за правилното и неправилното, за редното и нередното… Ето това ми беше един от основните мотиви, когато писах книгата. Всеки път, като ми дойдеше идея, си казвах: “Добре, но какво ще научат хората от тази история? Трябва да има поука!“… Така аз съживих в книгата си почитта към основните човешки благодетели – честност, трудолюбие, саможертва, вяра в Бог, почит към земята и традициите, любов и чиста човешка обич. Дадох и изкупление на някои от героите си, защото вярвам, че дори и да греши, човек може да получи прошка. Може би героите ми са в черно-белия сектор с ясно изразени контрасти, но не е ли нужно точно това днес? При тази липса на добродетели и ценности. Вероятно точно затова избрах и тази стилистика – остаряла, отминала, романтична… Но животът тогава е бил толкова простичък, че доброто си е добро, а лошото – лошо, без нюанси.
Разбира се, в книгата ще намерите и оживели легендите от нашия край. И всичко това все се завърта около манастира „Света Троица“, който е като притегателен център не само за мен, но и за всички хора от този край. Като окото на урагана – един вихър, който винаги ни завръща при себе си.

Какво Ви привлече в бита на обикновените българи от 19-и и 20-и век? Защо решихте да разкажете тяхната история?

За себе си открих, че ми е много комфортно да пиша за онова време. За обикновените хора с обикновен живот във времето, когато са орали земята си с рало и са месели хляба си. Много по-лесно ми е да опиша как бива запалено малкото газениче над огнището, отколкото да разкажа как е включена електрическата крушка. Просто това е зоната ми на комфорт.
Обаче, когато обмислях написването на книгата, съвсем прагматично стигнах до една идея, която определи стилистиката на „Шепот от Сакар“. Рекох си, аз така и така ще пиша, а децата ми един ден все ще го прочетат (нали майка им го е писала), дай поне да им разкажа за онази България, която те няма как да познават. Да добият представа за старите българи, за живота им, как са обработвали земята, какъв е бил бита им. Обаче за мен си остава най-голяма мистерия аз как точно знам всичко това. Дали се възраждат в главата ми избелели спомени от най-ранно детство, когато оряхме нивите, пра-баба ми носеше своя сукман, а когато трябваше да измие загоряла тенджера, баба ми ползваше пясък от реката? Или пък книгите, които съм чела и така обичам, създават друга реалност в главата ми? Самата аз не зная отговора, но факт е, връщам се във времето с изключителна лекота.

Как биха изглеждали Вашите герои, ако живееха днес?

Объркани! Може би отблъснати от този свят… Със сигурност малцинство. Трудно биха се вписали със своите честност, доброта и простота. Аз отказвам да ги адаптирам. Отказвам да променя тяхната духовност. Разбира се, и днес има много добри хора. Човеци. Но все по-трудно е да ги разпознаем. Спешно ни трябва факлата на Диоген!

Ако читателят трябва да запомни само едно изречение от „Шепот от Сакар“, кое бихте искали да бъде то? Защо?

Най-ми е трудно да се събера в едно изречение… Бих посочила една мъдрост, която аз взаимствах от народа: “Бог ни изпраща само такива трудности, с които можем да се справим“. Точно тези думи вдъхнаха такава сила в един от любимите ми герои – Добри, за да прояви своя стоицизъм, упоритост, вътрешна сила и да опази наследството си. Това е и една от основните водещи сили в живота за мен.

Всеки писател дава много от себе си, докато пише, но и получава също толкова много от произведението си. Какво Ви даде „Шепот от Сакар“?

О, аз определено получих повече, отколкото дадох… На първо място – приятели. „Шепот от Сакар“ ме събра с хора, които първоначално ми бяха бета читатели и ориентири, морски фарове в безбрежното море на писането, а после се превърнаха в близки приятели. Подкрепят ме и винаги са до мен.
Също и много адреналин. Почти развих зависимост към писането, защото в процеса авторът изживява своите герои до последни им щрих, а това носи много емоция и адреналин. Сега изпитвам жажда да напиша още нещо, да изживея още някого… Слава на Бога, това, което пиша, се и харесва, та така успях да зарадвам малко и своята суета. Признавам си, че я имам, но кой ли човек не?
Изобщо „Шепот от Сакар“ ми даде един нов, вълнуващ живот.

 Какво Ви предстои в творчески план?

Аз направо не мога да се спра! Втората ми книга и мой дебютен роман ще бъде на пазара в началото на септември. Издават го „Сиела“. Имам много добри предчувствия за това ново партньорство, и аз, и издателят сме много екзалтирани относно новата книга. Лекичко ще ви повдигна завесата и ще кажа, че романът „Нямата рече“ всъщност е поредица от няколко книги, като заглавието на първата е „Сърцето що дума – право е“. Те разказват за тракциите и обичаите в село Устрем. Първата книга обхваща зимните обичаи – от Септември до Заговезни. Книгата е художествена, има и любовна история, но съдържа текстове на песни, рецепти от село, дори и типичния устремски диалект. Най-голямата ценност на тази книга обаче, е нейната автентичност. Всяка песен, всеки ритуал са описани така, както са били предавани поколения наред в селото. Постарах се да озаптя автора в себе си и да запазя всички тези обичаи в най-чист вид, така както ми ги разказаха бабите от село. Бързах да ги запиша, дорде има още кой да ги помни. Това е едно богатство, което ще остане запазено завинаги!
Междувременно почти приключих и втората, и третата книга от „Нямата рече“, но все още е твърде рано да говоря за тях. Нека видим как ще се приеме първата, дали ще я харесат читателите и тогава ще направим подробен план за бъдещето с издателя.
И още два проекта в развитие имам – два сборника от разкази, които все някой ден ще видя и те бял свят. Всичко това за около три години… А какво ли ме чака в бъдещето!

 

Повече за Галина Танева можете да намерите тук