- май 20, 2022
Днес в „Под перото“ ще си Ви представя Валентина Вълчева – автор на книгите „Седмият ангел“, „И будителите били хора“, „И будителките били жени. Разкази“ и „Мълчанието помежду ни“. Не си спомням откога не съм разговаряла с толкова открит човек, но интервюто ми подейства като глътка свеж въздух, а устата ме заболя от усмивки. Същинска гимнастика – тъкмо когато ъгълчетата на устните ми падаха в свободен стоеж, следващият ред ги накъдряше нагоре, заради точното количество елегантен хумор, промъкнал се измежду интересните неща, които ми сподели Валентина Вълчева. Ако и вие искате да се заредите по същия начин, прочетете следващите редове.
Разговорът води О. Б. Х.
- Ако оставим за малко автора настрана, какво бихте ни разказала за Валентина Вълчева – човека?
О, сигурна съм, че хората, които си мислят, че ме познават, могат да разкажат много по-интересни неща за мен. Работата е там, че те май ме имат за много по-интересна, отколкото съм. Аз съм просто една жена на 45, която има проблем с това да излезе от 17-те. Проблемът допълнително се усложнява от факта, че имам двама синове и мъж, които очакват от мен (и то съвсем резонно) да се държа като възрастен и разумен човек. Понякога ми се получава, друг път не. Зависи кого ще питате.
А иначе… Днес всички знаят, че съм библиотекар, но малко са тези, които знаят, че във времето назад съм опитвала и много други поприща. Била съм учителка в детска градина, продавачка в бутик за дънкови и спортни облекла, начален учител, продавач в хранителен магазин и в автомобилен шоурум, шивачка, за кратко дори барман в рок-клуб. Пробвала съм се и като пътуващ търговец. Да съм шивачка като че ли най-много ми хареса, въпреки че поне два пъти съм си зашивала пръстите на различни машини. Някой ден ще напиша роман за шивачките и няма да е нищо, което хората могат да си представят.
Както казах, имам две деца – момчета. Те май са единственото, за което смея с чиста съвест да кажа, че ми се получиха идеално, но пък не казва ли това всеки родител?… Обратното би било странно.
Живея във Видин, защото установих, че нямам друг избор, и този избор не е свързан с пари, възможности или желание. Свързан е с кръв, спомени, принадлежност, хора, любови и омрази. Веднъж просмуче ли се в теб Дунав, няма спасение. Винаги се връщаш! Живяла съм във Велико Търново (почти се омъжих там), после опитах и в Пловдив (там не съм правила никакви съдбовни грешки), имала съм предложения и за София, разбира се. Моето място е Видин. Точка!
Иначе не съм точно видинчанка (или беше видинлийка – така и не разбрах разликата съвсем), въпреки че в акта ми за раждане фигурира той. Първите 12 години от живота ми минаха в едно видинско село – Макреш, и от време на време – Цар Шишманово. И тях ще ги опиша някой ден в роман задължително, защото трябва и го заслужават.
- Вие сте писател и главен библиотекар в регионална библиотека – две професии, които превръщат книгите в доста голяма част от ежедневието Ви. Разкажете ни как се случи! Как ги заобичахте, а след това и самата Вие започнахте да ги създавате?
Първите ми спомени с книгите са от преди да мога да чета. По-специално една кулинарна книга. Не знам защо, предвид факта, че не съм никак запален кулинар. И до днес обаче си я имам някъде на село.
А заобичах истински и осъзнато книгите покрай телевизията, колкото и кощунствено да звучи. Бях около десетгодишна, когато по тогавашната национална телевизия излъчиха сериала „По следите на капитан Грант”. Невероятна руско-българска продукция в няколко епизода! На фона на цялото останало военно-героично-пропагандно кино си беше като откровение. Просто се влюбих в този сериал! Някъде из надписите му видях, че е по роман на Жул Верн. Потърсих книгата в библиотеката вкъщи и се оказа, че я имаме. Това беше първата ми „книга за големи” и от тогава просто не съм спирала. Беше като да попаднеш на дизайнерска дрога, за която се закачаш от първи опит.
А библиотекар станах по волята на случайността и донякъде против моята собствена воля. Просто в тази специалност ме приеха, когато през 1994 г. кандидатствах в университета във Велико Търново. Тръшках се, плаках, заричах се, че аз книжен плъх няма да бъда, исках да уча право, история, археология… каквото и да е, но не и това скучно нещо. В своя защита ще кажа, че бях само на 17. Някак си нашите ме убедиха все пак да започна и след една година да се прехвърля в която искам специалност. Имаше някакви такива възможности. Само дето след една година не исках и да чуя за друга специалност. Така се започна с библиотеките.
Държавния си изпит го взех през 1999 г., на паметна дата – 9 септември. Много деветки, много нещо! Сигурно има някаква символика, не съм се замисляла, но родното ми село Макреш си има сериозно партизанско минало и в това е част от чара му всъщност.
През 2003 г. започнах работа в Регионална библиотека „Михалаки Георгиев”, за да си тръгна през 2009-а поради ред причини, за които отново хората сигурно ще кажат много по-интересни неща от мен. И се върнах през 2017-а, за да остана, надявам се.
А започнах да пиша… ами не знам кога и защо. Имам чувството, че не съм започвала. Че е от преди да се родя. Аз съм преди всичко писане! То не е хоби – то е моя начин да комуникирам със света по-пълноценно. По-свойствения ми начин на изразяване. Когато пиша, мога да мисля и казвам нещата така, както ги чувствам, макар да няма да е граматически издържано като за отличен. Когато говоря, сякаш нямам възможност да мисля и често се вбесявам от себе си, но когато пиша… О, тогава, тогава…
- Ако трябва да дадете само един, но най-важния, съвет на тепърва прохождащите автори, какъв би бил той?
За бога, не пишете, за да издавате!!! Никога!!! Пишете за себе си и за никой друг! Пишете така, сякаш това нещо никога няма да го види никой друг, освен вие! И то най-вероятно ще е така всъщност, ако изключим родата. Има безумно много чудовищно добри автори, които никога няма да чуем и познаем, просто защото никой никога няма да ги издаде. Защото са тотално некомерсиални или без никакво „търговско чувство”. Така работи литературният пазар. Съжалявам! Но все пак публикувайте! Не се предлагайте! Просто публикувайте! Ако едно време нямаше никакви начини, днес социалните мрежи буквално ви поднасят пазара на тепсия. Възползвайте се, преборете се за място! Не за пари, не за его. За хората. За сините очи на демокрацията, ако щете. Работете за име, дето се вика! Направете така, че още преди дори да сте започнали да мислите за своя книга, хората да ви молят да я издадете! Но никога, никога, никога не сядайте да пишете с идеята да си видите името на корица! Това ще ви провали още преди да сте започнали! Работете сериозно върху таланта си, защото това е жизнено важно за него (респективно за вас), но никога не се вземайте насериозно! Както казва и Оскар Уайлд, това е изначалният грях на човечеството.
- Да си поговорим малко за романите Ви.
В тях има ли персонаж, в който сте преплела частица от себе си и ако има, кой е той?
Предвид, че аз предпочитам да пиша от първо лице, пък и да не беше така, но все пак… неминуемо е в главните ми героини (винаги са жени, не мисля, че имам опита и подготовката да опитам да вляза в ума да мъжки персонаж засега) да има по нещо… всъщност по много от мен. Или от онова, което искам да бъда. Или съм, но в някаква друга реалност.
Засега имам издадени два романа, макар и коренно различни жанрово – единият е градско фентъзи, вторият е на практика любовна история с ужасно много музика в нея, докато другите ми две книги са исторически – и в двата романа има много от мен, разбира се. Тоест… надявам се. Много ми се иска всъщност, колкото и да се дразнех на едната от двете ми героини, докато пишех. А се дразнех, защото се оказа същата неориентирана и нерешителна кифла като мен. Ще я познаете със сигурност. Тоест… ще ме познаете.
В момента работя по няколко други проекта и в част от тях отново съм „аз”, в други е „тя”, моето друго Аз, моето по-добро Аз, моето по-решително, гневно и отегчено Аз, но като че ли разлика няма кой знае каква. На този етап от развитието ми като пишещ човек не смея да бягам твърде далеч от себе си. Не се чувствам сигурна и подготвена за това.
- Когато прочетох „Седмият ангел“ дълго мислих над въпросите: „Какво е да „прочетеш“ нечии спомени – дар или проклятие?“ и „Ако можех, дали бих искала да имам такава способност?“. Ако сега ги задам на Вас, какъв би бил Вашият отговор?
И да, и не. Бих искала да я имам, но само ако мога да я „изключвам”, защото съм убедена, че иначе полудяването е гарантирано и то в изключително кратки срокове. Би било и дар, и проклятие – в зависимост от дозата. Като с лекарствата, които в свръхдози стават отрови. Дори и без въпросната способност се сещам за хора, за които съм убедена, че в никакъв случай не искам да знам какво мислят, особено за мен и всъщност най-вече за мен. Сещам се за ситуации, в които не искам да се виждам през чужди очи. Но ми се иска понякога да мога да предам на другите моите мисли и емоции. Писането е единият от начините.
Има филм с подобен сюжет всъщност – „Какво искат жените”, с Мел Гибсън, който след битов инцидент започва да чува мислите на жените. Макар и комедия, мисля, че дава много отговори по темата.
Същото е и с безсмъртието. Всички бихме го приели, ако ни бъде предложено, дори бихме се борили за него, но с времето рискуваме да установим, че сме си натресли проклятие. Да изпаднем в една безкрайна тавтология – да повтаряме до безкрай едни и същи грешки например. И най-лошото – да оставаме след всички. След всички, които обичаме и които ни обичат. Както казва един от любимите ми филмови герои – капитан Тийг в „Карибски пирати” (не само защото го изигра „безсмъртният” Кийт Ричардс) – най-лошото нещо на безсмъртието, Джаки, е че ще трябва да живееш завинаги… със себе си!
- На 12 май се състоя премиерата на новата Ви книга. Разкажете ни малко повече за „Мълчанието помежду ни“!
„Мълчанието помежду ни” се появи някак почти независимо от плановете ми. Между другото, „Седмият ангел” също, макар и по други причини. Имах я като идея от почти двадесет години. Дори я бях написала, но ръкописът беше унищожен, когато се оказа, че съм го запазила само на една флашка, която пък се развали и нямаше спасяване. Изоставих го, още повече че не съм фен на любовните романи или поне така си мислех. Докато не се записах на един творчески курс, организиран от Иван Богданов – председател на фондация „Буквите”. Част от задачите в курса бяха творчески – да се направи корица на въображаем роман или стихосбирка, блърб, дори да се напише парче от него. И покрай тези задачи си спомних за тази моя история. Започнах да оформям моите отговори на задачите около нея и тя сякаш се възползва от възможността. Просто изби, макар и в съвсем нов вариант.
- Какво Ви предстои в творчески план?
Предстои ми роман, разбира се, поне един. С издателство „Потайниче”, с които издадохме „Седмият ангел” и които проявяват към мен повече от завидно търпение. Засега планът е да излезе през 2023 г. и да е със заглавие „My Hell”. Няма да е фентъзи, а отново ще е нещо като любовна история в трудни условия. Трудни, не само защото се развива в родния ми Видин, който като цяло си е труден за живеене без един определен ген в кръвта, а и защото засяга един от особено актуалните проблеми към днешна дата – бежанските потоци и отношението към хората, които бягат към Европа поради една или друга причина.
Най-вероятно предстоят и други романи, но преди това трябва да се стегна малко и да ги допиша. Започнати са иначе, което все е нещо – на лаптопа ми чакат над 30 различни идеи. Живот и здраве…
Добре де, май все пак безсмъртието не е чак толкова лоша идея. Просто един живот няма да ми стигне за всичко това.
Повече за Валентина Вълчева можете да откриете тук и тук.
Снимките са взети от профила на автора.
