Кой е Борис Николов Дойнов?

Рубриката на Vcentara „Дневник на доброто“, както споделих предходната неделя, има една единствена цел. Да ни вдъхнови, озарявайки ни с истинските истории на живота от миналото и настоящето, които ни напомнят най-важното – че именно доброто живее във всичко живо, като реалност, която се проявява там, където не очакваш или там, където вече си свикнал да не забелязваш. Затова и няма да скрия своите очаквания към теб, читателю на тази рубрика, че животът около теб е пълен с малки чудеса и добрини. Неразказани истории, които биха направили нашия крехък живот по-смислен, по-надежден и по-светъл, защото всички ние се нуждаем ежедневно от доза добро. Затова и на имейла на портала info@vcentara.com или на телефон  0988903428 оставаме на разположение като мост, за да споделим семената на доброто, които осмислят пътуването ни в живота. Днес аз искам да споделя истинска история на един габровец, който нямам честта да познавам. Той не е сред живите, но книгата му „Окованият ангел“ (написана в затвора през режима на комунизма, в който той е бил заради своите духовни дейности), е неизменна част от живота ми, а „Среща с малките братя“ е книгата, с която пораснаха децата ми. Книга, в чиито разкази всичко е написано от реалния живот на един човек, живял в хармония с небето и земята, със себе си и света, въпреки трудния му живот, който не му е спестил нищо. Преди да споделя с вас разказа му „Горилата“, искам да ви представя кой е габровецът Борис Николов, за който малцина са чували, защото истински добрите, можещи човеци с главно „Ч“ са като теменужките. Те ухаят невидимо с делата си, словата си или живота си. Споделеният му житейски път в тази автобиография беше любезно предоставен от Мария Кисьова – преподавател по философия и дългогодишен редактор в сферата на психологията и  езотеричната литература.

Ивелина Елмазова

 

Кой е Борис Николов Дойнов?

Той е роден в Габрово на 30 декември 1900 г. Потомък е на стар балканджийски род от Етъра, в който „Кольо и Дойно се редуват назад до девето коляно“. От тях е наследил волен дух и обич към свободата, невероятна сила, необикновена любов към природата и музикалност. Той израства спокойно и волно в благата атмосфера на заможно семейство и стар, процъфтяващ и много български град. Като най-голям от четирите деца, на него се пада да изпълни старинния родов обет: първородният син да бъде изпратен в Атон и посветен в служение на Бога. Но когато идват за него монасите, майката категрично отказва: „Не го давам!“ Детството и юношеството му са изпълнени с много четене и скитане на воля по Балкана – и двете подхранвани от страстна любов към знанието, към природата и към свободата.

През 1920 г. във Велико Търново Борис за първи път среща Учителя Петър Дънов, който му прави огромно впечатление. Малко по-късно, в Австрия, на път от Грац към Щаермарк, където току-що е приет за студент по минно инженерство, той си спомня един странен сън и осъзнавайки смисъла му,  се отказва от следването в чужбина и се връща в България, където вече е срещнал и разпознал своя духовен Учител и значи – духовния си път. Така той  намира сам своя „Атон“ и наистина посвещава целия си живот на служение на Бога.

Студентските години преминават в интензивна работа: вътрешна, в Школата на Учителя, в братската общност, а също и физическа – за да бъде независим, той сам се издържа с каменоделство и мозайки, макар че баща му е един от най-богатите хора в Габрово. Завършвайки блестящо естествени науки и агрономство в Софийския университет, той се отказва от настойчиво предлаганата му научна кариера, за да има свободата да следва избрания духовен път. Този път се оказва сложен и труден. Той минава през необикновената радост и красота на непосредственото общуване с Учителя, през огромните физически и духовни напрежения в професията (мозайкаджийство) и в Школата, през огромната отговорност и борба за опазване на Словото, през затвора и идеологическите гонения. Този път, завършил на 22 декември 1991 г.,  е извървян с достойнство, мъдрост и благородство. Това е път на ученик –  изграден е от изпитания и задачи, за чието разрешение са нужни цялата воля и сила на човека, цялата му мисловна и емоционална енергия, пълна всеотдайност, колосална вътрешна работа. И любов.

Срещата с брат Борис можеше да промени и съзнанието, и битието на човека. Той излъчваше сила, истинност, свобода, достойнство, а също и мир … и една особена чистота, много рядка, присъща само на хората, които са в съгласие със себе си, т.е с Духа. Качествата, които беше изработил, му създаваха необикновено присъствие и обаяние, макар че немалко от тях оставаха невидими с „просто“ око. Но най-необикновеното беше самото им съчетание, което го правеше човек красив, във всички смисли на тази дума. Спомням си едно определение на Марсел Пруст: „Красотата се дължи на един вид сливане на багрите, прозрачно единство, в което всички отделни елементи (…) се нареждат един до друг в известен порядък, проникват се от една и съща светлина и един от друг…“ Светлината на Духа проникваше и съчетаваше у брат Борис воля и благост, сила и нежност, строгост и любов,  ерудиция и интуиция, грамаден житейки опит, мъдрост и – детска доверчивост, могъща мисъл и топло, добро сърце, аристократизъм и ведра непосредственост.

И още едно странно съчетание имаше у него: при всичката си любов към книгите, научни знания и издателска работа, брат Борис беше по-скоро човек на устната, а не на писмената култура. Не е случайно, че е бил един от най-близките до Учителя – от най-дълбока древност Мъдростта се е предавала чрез устната традиция, чрез изговореното слово (и разбира се, чрез самия начин на живеене). Беше великолепен разказвач. Кой знае, може да е изработил тази дарба в далечните друидски времена, сред бардовете… Понякога, като го слушах, особено край някой огън, в дълбокото безмълвие на планинската нощ, чувствах, че е като древните творци на митовете – сякаш присъствах на чудото на тяхното раждане… Учителя също е обичал да го слуша и неведнъж го е карал да разказва край огъня приказки, което той правеше по неподражаем начин.

Веднъж Учителя му казал: „Ти ще пишеш разкази за животните“. И въпреки че предпочиташе да ги разказва, той ги и написал. Те са проникнати, както и самият му живот, от любов и от дълбокото и ясно усещане за великото Единство на Живота. Той наистина разговаряше с птичките, а дърветата в градината му, както и чемширът, както и чайникът за планината, си имаха имена; те не просто бяха живи, те бяха одушевени, те бяха „индивидуалности“, с които той си общуваше сладко. Другите му любимци бяха някогашните габровци – разказваше за тях с безкрайна обич и игриво чувство за хумор (в бележниците му има събрани стотици габровски прякори; между другото беше най-щедрият човек, когото можете да си представите). Можеше да разпознае доброто и красивото и зад най-грубата форма.

Много грозота и грубост е трябвало да преживее в затвора, където се е озовал след инсцениран, съвършено несъстоятелен политически процес срещу Братството. Но и там, където „превръщат човека в … отсъствие“, той открива дълбоко скрити в душите пламъчета на доброто, на човещината, на благодарността и обичта. Благодарение на своята наблюдателност, чувствителност, сърдечност, интуиция, доброта, мъдрост и ерудиция, той помага на десетки хора да оцелеят психически, да си върнат самосъзнанието и достойнството, да усвоят от него занаята, който ще ги направи пълноценни и вътрешно свободни.

ГОРИЛАТА

Работех в голям колектив, ръководех строителна бригада. Работата беше напрегната, тежка, условията трудни. Идва един ден при мене началникът и ми казва:

• Майсторе, виждам, че не вземаш от общото ядене.

Казвам:

• Месо не ям, а мас не употребявам.
• Можем ли с нещо да те улесним?
• Ако може да наредите да ми сваряват няколко картофа на печката в кухнята, ще бъде добре.
• Може, разбира се, ела с мене!

Заведе ме в кухнята, извика главния говач:

• Ще туряш канчето му на печката да се сваряват картофите!

Готвачът ме гледа навъсено. Той е голям, едър, лицето му е грозно, страшно, погледът  му свиреп. Той беше избухлив, нервен, сприхав, невъздържан на думи – всички се страхуваха от него. Беше с едно ухо. Веднъж разливал храна, а един му се оплакал: „Ти пък на мене не тури мръвка.“ Горилата грабнал ножа, отрязал си ухото и го хвърлил в канчето: „На ти мръвка!“

Явно беше, че сега не е доволен от намесата в работата му. Гледаше ме изпод вежди, но нищо не каза. Оставих канчето и отидох по работата си. Наобед отидох да си взема канчето.

• Повече няма да донасяш канчето си тука!

Не възразих нищо. Взех си канчето и си отидох. На началника не казах. Картофите  хвърлих – лошите чувства са като отрова, хората не подозират какво зло си причиняват с тях. Много болести се дължат на лоши чувства. Оттогава не се мярнах в кухнята.

След пет-шест деня се развалиха  фурните на голямата печка в кухнята. Настана голяма суматоха – не ще могат да пекат гювечи, а те бяха любимата храна и най-лесно се приготовляваха.

Идва началникът при мене:

• Майсторе, фурните се развалиха, можеш ли да ги поправиш?
• Мога.
• Какво ти трябва?
• Материали и трима помощници.
• Имаш всичко на разположение!

Почнах работата; съборих старите фурни, иззидах ги наново, разширих пътя на огъня, смених изгорелите тръби, наредих ги според правилата, облякох фурната отвън с фаянсови плочки. Поправих и печката. Като запалиха фурната, тя печеше по-хубаво от първата.

Прибирах си инструментите вече, когато Горилата дойде, бутна ме с лакът и каза:

• Носи си канчето тук.

Не казах нищо, приех го естествено и почнах да си нося канчето редовно. Картофите ми бяха винаги сварени, запазени горещи, при това – един чайник гореща вода имаше на мое разположение. От време на време Горилата ми правеше малки содени питки – като се научи, че ги обичам; обвие питката с чиста кърпичка и я мушне под мишницата ми, за да не видят другите. Понякога разменяхме по две-три думи. Обръщах му внимание колко страдат хората и колко са нещастни, и все намирах да насоча погледа му към нещо хубаво. Той като че не беше виждал досега слънцето, цветята, облаците – сам той като че се размразяваше. Гласът му беше груб, като че ръмжеше звяр. Но колко трогателно беше усилието му да покаже разположение – тогава в гласа му трепваха свенливо нежни нотки, като че камъкът се готвеше да заплаче.

Откак почна нашата дружба, той се смекчи и към другите хора – не беше тъй груб, роди се в него съчувствие, като че сега за пръв път ги виждаше.

Веднъж той ме покани:

• Ела да видиш какво правя.

Заведе ме в стаята си. Учуди ме редът и чистотата – въздухът беше чист, миришеше на бор. На полиците по стените бяха наредени детски играчки, къщички и други, направени от борово дърво. На масата – инструменти и други материали. Останах учуден – как можеха тези грамадни, груби ръце да работят толкова нежни, деликатни работи! Той ги раздаваше даром на децата.

Разгледахме ги заедно. Дадох му някои съвети, Горилата разцъфна – за пръв път видях усмивка на лицето му.

Вие може да не сте виждали, но аз съм виждал камъкът да се усмихва и да плаче.

Какви съкровища крие човешката душа! Какви нежни чувства е скрил Бог в нея! Там те растат, а у един поет се раждат образи, идеи, мисъл. Тук е силата, а там е изкуството да ѝ се даде образ.

Чуден е Животът – Един, единен и неделим. Как се прелива той в безбройните форми – видими и невидими!