- юли 16, 2021
- 656
Какво ли имат предвид хората, когато наричат някои думи „вълшебни“? Как едни такива простички комбинации от букви дават толкова много смисъл и творят нови светове около нас? Казват, че с изучаването на нов език човек променя мирогледа си. Така е и с родния език, богат на диалектни думи, чуждици, архаизми – безкрайно море от знание, което само чака да се гмурнем в него, за да ни омагьоса с красотата си.
По дирите на думите върви и Виктория Бешлийска – филолог по образование, активен блогър и истински съвременен будител. Виктория е работила като учител по български език и литература, като редактор на списания и художествена литература, а от няколко години професионално се занимава с реклама и маркетинг. За себе си казва, че „вътрешното ми непреодолимо желание да пътувам и откривам интересни неща ме води до най-различни кътчета на страната, a и по света, които описвам в блога.“ Майка е на две момичета и обожава непрестанно да научава и да прави нови неща заедно с дъщерите си. Дебютният роман на Виктория – „Глина“, предизвика огромен интерес и беше очакван от стотици читатели, любители на красивите думи.
Ето какво ни разказа Виктория за своя блог и за дебютната си книга „Глина“.
Кога се роди идеята за Words Do Worlds и как се превърна в „По дирите на думите“?
По време на второто ми майчинство започнах да изпитвам все по-силна необходимост да пиша като начин за свързване със себе си. Направих си личен блог във Фейсбук за споделяне на впечатления от книги, пътешествия и интересни ежедневни моменти. Няколко месеца по-късно спонтанно ми хрумна идеята за събирането на стари български думи. За две години инициативата се разви успешно и набра хиляди последователи, затова ми се стори наложително да преименувам блога на български. Исках името да говори само по себе си и да загатва, че идеята на блога е да търси „нови“ стари думи, истории, места, та така от „Думите създават светове“ стигнах до „По дирите на думите“.
Трудно ли е да се издирват интересни български думи и техните значения? Помага ли интернет в начинанието или класическите книги си остават предпочитан източник?
За мен не е трудно, а съвсем естествено – най-вече защото често се озовавам на различни места из България, посещавам музеи и етнографски комплекси, които са чудесен източник на стари думи, общувам с хора, носители на разнообразни родни говори и така се „захранвам“ със съдържание. В инициативата ми #ОбичамБългарскитеДуми интернет определено помага, тъй като това е най-прекият път, по който хората стигат до мен и предлагат различни думи, освен това следя групи с отношение към българската история, които също са извор на информация. Но определено книгите си остават ценен източник на стари и забравени български думи, особено тези, които са посветени на различни диалекти, български местности или обичаи.
Споменавали сте, че за Вас диалектите са богатство. Умеят ли българите да използват еднакво умело книжовния език и родните си диалекти? Какви са личните Ви наблюдения?
Истината е, че много трудно се постига баланс между двете неща, така че човек да може да изкаже мисъл, която да не буди съмнение в автентичността си или смях от звученето си, а тъкмо обратното – да привлече вниманието на слушащия и да събуди любопитството. За да се случи това, всяка дума трябва да е поставена на място.
Смятам, че масата от хора в комуникацията си влизат в удобството на клишето, което не е нито в услуга на книжовния език, нито на диалектите. Отделно, на диалектите се гледа с пренебрежение, като нещо, което принизява човека. И така те някак се изтласкват до конкретните региони, остават недооценени, а хората ги ползват само в разговорната реч помежду си. Мисля си, че с малко повече усърдие работеща и смислена сплав между книжовен език и диалекти е постижима.
Със сигурност вече имате богат речников запас, но случва ли Ви се често да чуете българска дума за първи път? Кои са топ 3 на най-странните думи, на които сте попадали в ежедневен разговор?
Непрекъснато научавам нови думи – езикът ни е необятен, изненадващ и дълбинно красив! Както споменах, последователите на блога ежедневно ми пишат с предложения за стари или диалектни думи. Но най-странните, които напоследък чух, са думата „алащисвам“, което значи „свиквам с нещо“, „руканисвам“, което ще рече снова напред-назад, например моите деца руканисват из къщата вечер и не искат да заспиват навреме, и третата дума ми е „подарък“ от приятел – публикувах я наскоро в блога, смятам я за много красива, защото назовава цялостно явление – а именно „цибрене“, което означава отблясъците, които слънцето прави по повърхността на течаща вода. От нея идва и името на река Цибрица в Северозападна България, доколкото знам.
Смятате ли, че онлайн пространството и богатата информация улесняват съвременните хора в ограмотяването им?
Да, със сигурност. И това най-вече се дължи на непосредствената информация, която може да обменим с хора със сходни интереси на тема източници, а не защото всички източници са в интернет. Все още библиотеките, музеите и книжарниците си остават местата с най-ценни извори за ограмотяване и е добре да ги посещаваме 😊
Любовта към езика, родната реч и обичаи се преплитат и в дебютната Ви книга „Глина“ – прекрасно и стилно оформено издание от „Софтпрес“. Всъщност, защо точно „Глина“?
Историята в книгата е свързана с един изчезващ български занаят – бусинската керамика. За жалост, забвението беше на път да обхване напълно школата на самобитните майстори от малкото село Бусинци, които столетия наред са изкарвали хляба си с ваене на грънци, и то неповторими по форми, цветове и украса спрямо останалите образци на керамика в родината ни. Преди малко повече от столетие те са били прочути не само из всички краища на България, но и из цялата бивша Османска империя.
Затова, когато преди година и половина за първи път видях на живо бусински съдове, ме плениха както самите те, така и мисълта, че мога да направя нещо, за да бъде възроден споменът за този занаят и знанието за него да стигне до повече съвременни българи. Така се роди идеята за книгата, а глината е основен художествен образ в романа, наред с другите герои. Заедно с нея на чарка (грънчарското колело) се ваят съдбите на персонажите и на цялото село.
И не на последно място: глината е второто начало на света след словото, един от основните четири елемента, и човешката втора кръв, тъй като химичният ѝ състав много наподобява този на кръвта.
Научихте ли нещо ново и интересно за българските традиции, докато създавахте историята?
Да, част от тях са описани в книгата. Като например изкарването на овцете на първа паша през пролетта, което е било особено на почит в планинския Трънски край и тамошните бачове (овчари, които са гледали животните на цялото село) са били много уважавани хора, също и паленето на живия огън на третия ден от Горещниците. Научих много думи от местния говор, легенди и предания за малките селца, сгушени в прегръдките на Руй и Ерулска планина, а българската народна митология беше най-чистият извор на вдъхновение през цялото време.
Какво е посланието към читателите в романа?
Романът засяга вечни човешки теми като любовта и ревността, смелостта и страха, съзидателната и разрушителната сили в човека, прошката, страданието и надеждата. Има мотиви като клетвата, вграждането, болестта и изцелението. Надявам се всеки да изведе своето лично послание от книгата. Но за сметка на това в послеслова си позволих да отправя един съвсем конкретен призив към читателите и той е всеки, който има време и възможност, да посети Музея на керамиката в Бусинци и да види съкровищата от миналото ни там, както и да се разходи из красивия Трънски край и да усети магичния му дух.
И за финал – кои са любимите Ви блогъри и съвременни писатели? Кого следите с удоволствие?
Обичам да чета Радостина Ангелова и Мария Донева, следя с интерес Петя Кокудева, която е невероятен разказвач на истории. Благодарна съм за книгите на Елиф Шафак, Нарине Абгарян и Исабел Алиенде. Местенца за вдъхновение и отдих са ми страници като Квасеното хлебче, Малка къща в Балкана, блогът на Андрей Андреев, Друми в думи и още много.
автор: Анна-Мария Попова
https://podmosta.bg/po-dirite-na-dumite-intervyu-s-viktoria-beshliyska/
