Често говорим за авторите като вдъхновени, но понякога те са много повече. Те са вдъхновяващи. Точно такава е и Елена Влаева. Признавам си, познавам не само поетесата Елена, но и човекът с главно „Ч“ Елена Влаева. Тя е спокойна и вдъхваща спокойствие, а започне ли да разказва, приковава вниманието, защото има какво да каже. Рядко, но на място. Кратко, точно и ясно. За да видите какво сподели Елена с мен, прочетете следващите редове.
Разговорът води О. Б. Х.
- Какво беше последното нещо, което написа?
Интервю с Дядо Коледа – леко шизофренно преживяване – аз задавах въпросите и аз си отговарях
- Рядко съм срещала човек, който така да завърти думите, че да звучат красиво, каквото и да казва. Какво най-често искаш да предадеш на читателя с римите си?
Когато пиша, не мисля за читателя, следвам вътрешния си порив и изливам на листа това, което някой ми налива отгоре, поне такова е усещането. Едва когато започна работа по издаването на книга идва мисълта за хората, които биха я прочели и тoгава взискателността ми към мен самата нараства неимоверно. Искам книгите ми да имат характер, да носят моя почерк и този на издателя ми – доверявам дизайна си на Петя Савчева и печата на ЕКС ПРЕСС, посланието ми е едно – всичко трябва да бъде красиво. Помня, че дяволът е в детайла, прецизирам всяка малка подробност, стремя се към хармония и завършеност до степен на съвършенство. Сигурно звучи превзето и някак високопарно, но аз не твърдя, че постигам това, само ви уверявам, че се старая.
- А какво скриваш зад тях?
Нищо не скривам, стиховете ме разголват до край, до уязвимост. За мен писането не е игра, а е откровение, себеотдаване и почтеност. Вероятно скрита от читателя остава само болката, съпътствала процеса на написване на едно стихотворение, но тя си е само моя – веднъж светла, друг път демонична, отредена ми е и я приемам, отглеждам, утешавам…
- Казваш, че си помъдряла с годините. Пишеш за живота или животът пише върху хартията през твоите пръсти?
Явно не съм чак толкова помъдряла, щом не се сещам как точно да отговоря на този въпрос. Пиша себе си. В различните периоди от моя живот се пиша по различен начин – наивистично млада, рано пораснала, съкрушена от загуба, вдъхновена от любов. Периодично мастилото пресъхва, после нещо се случва и то избликва с нова сила, често прилича на кръв, рядко изтънява от нежност, но случи ли се – свети. Когато музата ме навести, ходя два пръста над земята. За добро или зло, напоследък съм здраво стъпила на земята и намирам това за удобно, сигурно, стабилно.
- Идва ли краят на творческата ти пауза? Какво следва оттук нататък?
Още един въпрос, на който нямам конкретен отговор, освен – не знам. Казвам го относно края на творческата пауза. Колкото до това какво следва от тук нататък – със сигурност работа, която включва писане – не непременно на стихове, но винаги творческо – работя за сайт, следва и много четене – работя и с деца, общувам предимно с пишещи и четящи хора. Следва следване на посоката, която съм поела – навътре към себе си, вярвам, че откритията, които ми предстоят, ще отключат нова сетивност.