• You have no bookmark.

Your Wishlist : 0 listings

Sign In

Мирела Костадинова: Искам да знам! Затова съм на земята…

В днешната рубрика на „Под перото“ ще Ви представя Мирела Костадинова, в чиято последна книга „Перце от сойка“ могат да намерят по нещо за себе си и малки, и големи, защото в нея има безброй скрити и явни послания.  Повече – в интервюто.

Разговорът води О. Б. Х.

1. Разкажете ни повече за себе си и любовта си към книгите.

Трудно е човек да разказва сам за себе си. Работя в Националния литературен музей в София, където се съхраняват ръкописи, снимки, документи на българските писатели. Но и много книги. Те присъстват в света ми от детството. Като че ли от предходен живот съм знаела старата истина, че книгите докрай остават най-сигурните и верни приятели. Говорят, когато желаем и мълчат, когато сме заети. Предлагат ни познанието и никога не искат нищо от нас. Те ни спасяват от скуката и порока. Дават възможност на човека да се издигне над самия себе си, да разбере другите и света. Всички ние се чувстваме самотни в този равнодушен свят, страдаме от несправедливост и от трудностите на живота. Книгите често показват път, за да се избавим от собствените си трудни състояния. Но и очертават границите на доброто и злото. Книгите за мен са необходимост и ми става тъжно, когато ги видя изхвърлени до контейнерите.

2. Коя е любимата Ви книга и защо?

Живея ежедневно с толкова много книги, че е невъзможно да Ви кажа коя е единствената любима, стотици са. Основно в областта на литературата, философията и изкуствата. Обичам вечната класика – автори като Достоевски, Толстой, Балзак, Зола, Мопасан, древните философи и тези от Новото време. Разбира се, интересувам се от съвременна българска литература. Ето, сега съм впечатлена от книгите на Мартин Мартинов, който живее в едно селце на Делиормана с няколко козички и пише дълбоки разкази. Уверявам Ви, че там няма самоцелно оригиналничене, както при други съвременни автори, всичко е истинско и преживяно. Разказите му ми напомнят тези на Елин Пелин, но имат друг привкус. Чета и литературна история, изкуствознание, архиви, публицистика, есеистика и поезия. За мен книгите са работа и живот, не чета толкова за удоволствие, колкото за да знам. Искам да знам! Затова съм на земята…

3. Започвате писателската си работа в областта на философията и документалистиката, минавате през публицистиката и есеистиката, съставяте книга с готварски рецепти на писателите ни, а през последните години имате книги с детски приказки. Как се случва преходът между темите?

Идеите са като хората – идват в точния момент. Слизат от големия Космос, настаняват се в нас и започват да те измъчват. Дълбаят като свредло и не ти дават мира. Въпросът е във волята – ще устоиш ли докрай. Ще можеш ли да изминеш целия дълъг път. От трудното написване до момента, в който държиш книгата в ръцете си. Това е нещо като влюбването – озарява те, ляга под сърцето ти и започва да върти мъчително душата ти… Не съм еднопластов човек – интересувам се от литература, от философия, от всички изкуства, от история и други науки. Не мисля за преходите. Светът е цял. Ти се хващаш в един мъничък негов детайл и си го чоплиш. А кой е този детайл, това знае само Бог, той посочва.

4. Защо детски приказки?

Събирам стари издания на детски книжки от български автори, които купувам от антикварни книжарници или по битаците. Чета ги, радвам се на словото, което се лее, разглеждам ги като албуми. Художниците им са майстори – Александър Божинов, Стефан Баджов, Бинка Вазова- Николова, Иван Пенков, Любен Зидаров, Лазаркевич и още много имена. Пазя всички мои детски книги. Те ме привличат както с езика, така и с илюстрациите. Писането на детска литература дойде от един Приказник, който съставихме с литературния историк Румяна Пенчева. Той съдържаше забравени текстове на български класици. След като го отпечатаха, много скучаех на педагогически съвети. Тогава преподавах философия в едно габровско училище. Говореха се едни и същи неща, понякога по 5-6 часа. Не съм човек, който търпи глупостта. В чантата ми винаги има тефтер и химикал. Изваждах ги на масата и потъвах в приказен свят. Нищо не чувах. Героите се явяваха пред очите ми един по един. На педагогически съвет написах „Кокошката тиранин“, наблюдавайки една неприятна персона. Така се роди книгата „Червените мишки“, която е носител на Априловска награда за детска литература.

5. Разкажете ни малко повече за последната си книга – „Перце от сойка“.

Наскоро след като беше отпечатана детската ни книга „Червените мишки“, художникът Калин Николов ми се обади, за да видя няколко негови прекрасни корици за един наш съставителски сборник с Румяна Пенчева, отново с детско творчество на български класици. По-късно издателят отхвърли кориците, а те бяха наистина вълшебни. Казах на Калин Николов да не се ядосва – ще направим нова детска книга. Една от кориците силно ме привлече. На нея беше изобразена баба Меца, облечена в рокля от басма на ситни цветчета. Обработваше зеленчуковата си градина. Не знам кое точно ме привлече в тази корица. Скоро написах приказка. Обикновено първо авторът пише, а след него – художникът рисува. Този път стана обратното… Обадих се на Калин, за да му кажа, че съм готова с „Меца градинар“. И една по една приказките се раждаха в късен час. Когато приключих, той захвана да рисува илюстрациите. Но онази корица, която ме вдъхнови да напиша първия текст, отново отпадна. Просто той нарисува нови вдъхновяващи илюстрации. А Калин Николов е майстор на илюстрацията. Когато бяхме напълно готови, се наложи заради конфликт с редактор, да съборя цялата книга и да я пренапиша. Но това не ме притесни. Просто смених редактора. И той е невероятният Янислав Янков, който изключително ценя като автор и човек.

6. Коя е Вашата любима приказка?

Снежанка и седемте джуджета“. На Снежанка е кръстена и любимата ми кукла от детството, която още пазя. А в „Перце от сойка“ – „Бързането на Ежко“ и „Котаракът Хаджия“.

7. Кой е любимият Ви герой в действителността, в която живеем?

Нямам герои от действителността, виждам много безнравствени хора, завладяни от алчност, воля за власт, лицемерие, сервилност, кариеризъм, себелюбие, предателство, неблагодарност и куп пороци, които принизяват човешкото. Но имам толкова много герои от българското минало, пред които се прекланям. В сайта „Епицентър“ водя рубрика, в която представям всяка седмица един достоен българин, който е герой. Последно писах за старозагореца Георги Апостолов, един от Ботевите четници, който загива само на 23 г. Неговата себежертва за свободата на България ме впечатлява. Имал е възможност да стане богат търговец в Царирад, но избира други пътища. След организирането на Ботевата чета, в което взема участие и той, минава Дунав с останалите четници и е зачислен в щаба на воеводата. Преди това Георги Апостолов и Никола Обретенов настояват не друг, а точно Ботев да води четата и той се съгласява. Апостолов участва във всички битки. Свидетел е на убийството на Ботев. След неговата смърт четата се разпръсва. Апостолов се отделя с няколко мъже. Настигнати са от турци при Лютиброд и до един са избити. Главите им са отнесени във Враца. За краткия си живот преминава през много пътища, за да бъде България свободна, но не вижда освобождението ù. Ето този човек е за мен е герой, заради себежертвата. Пиша и за други светли личности, свързани с изкуството – писатели, откриватели и учени. Достойни хора! Те ме карат да разсъждавам и то най-вече в нравствен аспект. Повечето съвременни хора ме огорчават. Благодаря на Бог, че срещам и добри човеци. Днес злото не ме изненадва, изненадва ме доброто.

8. След като пишете приказки, значи вярвате във вълшебства. Ако имахте право да извършите едно вълшебство, какво би било то?

Аз съм социален човек. Бих изчистила бедността от страната ни. Преди няколко години отидох за кратко в Германия. Там ме застигна новина от България за човек, който е починал в конски обор. От глад и студ. Инвалид, който поради липса на средства се хранел до последно със сеното на конете. Оставен е от обществото да умре като куче. И това се случва в България, страната, гордееща се с членството си в Европейския съюз. Бих изтрила мизерното съществуване на българина, защото както казва Шопенхауер „по един начин се мисли в царски дворец, по съвсем друг – в сламена колиба“. Ние сме един от най-нещастните народи. От там до голяма степен дойде и нравственото пропадане. Искам да живея сред спокойни хора, на които всичко им стига. Това съвсем не е свързано с вълшебство, но го искам веднага. Да се случи с вълшебна пръчица, ако може… Животът на поколения българи премина в нищета и мъка, а това ме гнети.

9. Какви са Вашите творчески планове оттук нататък?

Обикновено не споделям творческите си планове с другите, защото изказани на глас, нещата се провалят. Така е и в любовта. Това е нещо много лично. Писането и правенето на една книга е дълъг процес, свързано с хора – художници, редактори, спонсори, издатели, коректори, печатари. Толкова хора трябва да се организират в тази дейност. И никога нямаш гаранции, че ще успееш. Докато не се види една книга отпечатана, за нея се мълчи. После дълъг е пътят и до читателите. Следват книжарници, реклама, библиотеки, читалища, срещи с читателите. Мисля си вече по една идея и работя. Ако Бог е решил – ще бъде! Ако ли не, ще отмине, както много други идеи. И това е естествено.

Художник: Калин Николов

Prev Post
Дарования и постижения – Моника Евгенийева Стоянова
Next Post
„Превърни стария си телефон в дръвче“ в ПМГ „Акад. Иван Гюзелев“
0
Close

Your cart

Нямате артикули в количката.