• You have no bookmark.

Your Wishlist : 0 listings

Sign In

За трилъра „112“ с Бистра Стоименова

Бистра Стоименова е само на 29 години, а интересите ѝ буквално са безбройни. Определя сама себе си като филолог, културолог и фотограф по образование, а по призвание – фотограф, писател и преводач. Четвъртото си висше образование завършва във Великобритания. Член е на Кралското фотографско дружество, Европейската федерация на фотографите и Асоциацията на професионалните фотографи в България. Колкото и да са прекрасни снимките ѝ обаче, днес ще оставя настрана Бистра Стоименова – фотографa и ще Ви представя Бистра Стоименова – авторa. Тя започва да твори едва 10-годишна, като записва мисли и идеи върху лист. Към днешна дата пише пътеписи, стихове, статии и вече има четири авторски книги. Три от тях са публикувани на личната ѝ страница – двете части от поредицата „Различен следовател“ и самостоятелният проект „Портрет на културолога“. Мога да Ви разказвам още много за нея, но в интервюто ще се съсредоточим върху четвъртата ѝ книга – трилърът „112“.

Повече по темата прочетете в интервюто.

Разговорът води О. Б. Х.

 

Привет, след като вече минахме на „ти“, искам да те поздравя за дебютната ти книга. За много кратко време събра доста позитивни отзиви в Интернет пространството.

Здравей!

Благодаря! На мен ми е още леко нереално. Все едно вчера си пишех неща по файлове на компютъра и си мислех „колко хубаво би било да ме публикуват“. Наистина е хубаво и е още по-хубаво, че се харесва на читателите, което – предвид тематиката на книгата – ми беше известно притеснение. Ако трябва да съм напълно честна, все още свиквам с това да съм публикуван автор и най-хубавата част е именно да поговориш с някой читател, който е харесал историята ти и иска да научи повече.

 

1. Развиваш се в много посоки, в които като обща черта може да се посочи, че са в сферата на изкуството. Разкажи ни как минава деня ти и как разпределяш времето си между всичките ти дейности.

 Да, в това отношение явно като съм се раждала, са изсипали една кофа наклонности на главата ми. Освен писането, с което започнах в пети клас и фотографията, с която се занимавам от тринайсет години, имам на сметката и поезия (след като мозъкът ми нещо изпуши преди две години), рисуване (старо хоби, което преоткрих по време на карантината миналата година) и аудио прочити/ дублаж (в които се усъвършенствам заради подкаста, който започнах на майтап тази година).

 На фона на всичко това, в момента ме навиват да правя някакви вокални упражнения, защото съм имала била глас (толкова ми звучи откачено, че току-виж пробвам). Шарено е около мен, определено.

 Понеже са толкова много и разнообразни, обикновено е напълно невъзможно да се занимавам с всичките в един и същи ден. Но се получава да съвместявам по две-три. Не мога да кажа, че има определен ред, но има някаква зависимост кое кога се проявява. Занимавам се с проза, когато мозъкът ми се умори и претовари от работа, а стихове се раждат, когато просто ме тресне музата (което обикновено значи, че или съм наистина страшно уморена, или някой ме е предизвикал да напиша нещо). Рисувам като терапия, когато се изнервя. Само тогава имам търпението да обърна внимание на дребните детайли и да ги изпипам.

 Ако подхвана фотографията, обикновено тя заема доста голямо място от деня, без значение какво точно снимам и кога през деня. Редактирам кадри вечерно време (освен ако не работя за клиент, с краен срок). Аудиопрочитите са по много на ден и също трудно се съвместяват с нещо друго, когато мога да ги вместя в графика и когато съм в настроение.

 Хубавото в цялата ситуация е, че дори и да зацикля на нещо – което и да е от гореизброените – винаги имам нещо друго, с което да сменя дейността и никога не ми е скучно. Същото важи и за писането, ако зацикля на едно нещо, винаги има алтернативна история, която си чака реда.

 

2. Можеш ли да степенуваш интересите си и на кое място е писането сред тях?

 О, определено мога.

 Писането, наред с рисуването, беше едно от първите неща, с които се хванах – на абсолютен майтап и без никакви претенции като дете. От малка обичам да разказвам истории и просто в един момент престанах да повтарям тези на другите (имам почти неизчерпаем запас от легенди, приказки и вицове) и да измислям свои. По едно време започнах и да ги записвам.

 Доста години по-късно мога да кажа, че писането е почти наравно с фотографията по важност, т.е. в челната двойка. Казвам, че двете с фотографията са „почти наравно“, защото сериозно с писане се занимавам от 2017 г. насам, докато с фотография – от 2009 г. Така че бих дала първото място на фотографията, само и единствено заради повечето опит и резултати, които съм постигнала там.

 

3. „112“ е създадена по истински случай. Чии преживявания описваш и как се спря върху тази тематика?

 Идеята за книгата се роди съвсем случайно един майски следобед, когато YouTube ми предложи да гледам клипче, със заглавие „Кадри дават нова информация по неразкрит случай“. Понеже повечето истории, които пиша са криминални, реших да проверя за какво иде реч, а като фотограф ми стана интересно какви пък толкова ще да са тия кадри. Не се стряскам лесно от подобни истории, така че не смятах, че ще видя кой знае какво. Оказа се, че сериозно съм подценила съдържанието.

 Така попаднах на историята на Крис Кремерс и Лизан Фроон, истинските холандски студентки, чиято история разказвам в 112. Те изчезват през 2014 г. в джунглата около Бокете, Панама и повече никой не чува нищо за тях. Въпреки че се провежда щателно претърсване на всеки сантиметър от периметъра, едва два месеца по-късно е намерена раницата им – непокътната и с напълно работеща електроника в нея. Именно тук започва и загадката, защото в телефоните на момичетата са открити опити за набиране на 112 и 911 дни наред, както и колекция от странни кадри, останали на картата памет на фотоапарата им. Така се роди идеята за книгата – тези доказателства ми се видяха крайно абсурдни, предвид официалната полицейска версия.

 Признавам си, по-сташно клипче и по-странна история не съм чувала и до момента. Така че след първото клипче, с настръхнала от ужас коса, реших да направя нещо като проучване и да разбера повече по случая. Имах повече въпроси, отколкото отговори и недоумявах как може случай с фрапантно алогични доказателства да е оставен като неразкрит и да е зарязан от полицията с гриф „нещастен случай“, което в моята глава на непрофесионалист вън от системата, беше най-малко логичното заключение.

 Три клипчета и два часа по-късно, вече треперех от ужас (не се шегувам) и бях сигурна, че това не е било нещастен случай. Тогава просто историята сама започна да се появява в главата ми и да чувам гласовете на героите. Доказателствата се навързаха сами в притеснително логичен разказ, когато веднъж се абстрахирах от теориите на полицията и използвах наличните факти, както и някои от най-популярните теории. Изчезването на двете момичета е много популярна тема в интернет, защото е една от най-известните загадки от последното десетилетие, така че спекулациите по темата са немалко. Теориите какво обаче може да им се е случило, поне логичните такива, не са толкова много.

 Заради серията обаждания на спешните телефони, нарекох и книгата 112, тъй като според мен, каквото и да се е случило наистина с двете момичета, ако бяха успели да се свържат с помощ навреме, може би днес тяхната история нямаше да е сред неразкритите случаи и нямаше да свършва с подобен край. В книгата, след всяка глава, давам информация за онова, което е истина в моя разказ. Много повече е, отколкото изглежда на пръв поглед.

 Така че мога да кажа, че историята ме намери сама и просто трябваше да я напиша, най-малкото за да може героите да ме оставят намира (моите са малко досадни и когато имам история в главата, са адски настоятелни). Някои от разкритията в самата книга се родиха в хода на писане и дори мен ме хваща страх от това колко логично всъщност звучат.

 По принцип пиша криминални истории, но тази е първият трилър и първата по истински случай, така че беше един вид експеримент.

  

4. Разкажи ни повече за книгата.

 112 е трилър и проследява две сюжетни линии – едната е на инспекторите, разследващи изчезването на двете момичета и проследява хронологично цялото разследване, както и откриването на веществените доказателства по случая. Втората сюжетна линия разглежда какво според мен се е случило с момичетата, като отново се опитва да свърже наличните факти в логичен разказ.

 Действието се развива в Панама и съм се старала да бъда относително достоверна, а май по-голямата част от това за какво се разказва, разказах в предишния въпрос.

 

5. Сред коментарите на читатели се споменава, че създадените образи са толкова въздействащи, че не е препоръчително да се чете вечер. Как успя да предпазиш емоциите си, докато я писа и всъщност възможно ли е да не съпреживееш случващото се с героите?

 Ами, това може да прозвучи изненадващо, но не успях. Историята на двете момичета ме „хвана за гърлото“ (съжалявам за клишето, ама е вярно) още от първото клипче и просто не можех да се отърся от подробностите, каквото и да правех. Затова се и реших да напиша своята версия, за да пусна емоциите на белия лист и да се отърва от тях.

 Първата чернова на книгата, оригинално новела, написах за четири дни, през които наистина подскачах от всеки шум и живеех заедно с ужаса на героините. При мен идеите идват късно вечер, така че, за беля, навързвах доказателствата именно по малките часове на нощта, така че си беше доста плашещо. Обаче поне категорично реших, че няма да пиша най-страшните части късно вечер (в името на менталното си здраве).

 Единственото, което успях да направя, за да се дистанцирам от историята поне, е да мина в разказ от трето лице, а не от първо (ако беше от първо, предполагам наистина щях да откача). При мен има някаква зависимост, че когато искам да вляза напълно в главата на героя, пиша от първо лице (удобно е, забавно е и е доста приятно), а когато по някаква причина не искам да съм в главата им и толкова замесена в действието, залагам на разказ от трето лице и ограничена гледна точка (така нареченото third person limited на английски).

 Според мен обаче, за да предадеш адекватно онова, което изпитват героите ти, трябва поне малко да си представиш това, което им се случва, все едно си свидетел или се случва на теб. Поне така работят нещата при мен. Малко е натоварващо, особено ако историята е трудна за разказване, но поне когато се чете, създава усещането за достоверност. Поне аз така си мисля.

 

 6. Какво ти предстои от тук нататък?

 Имам планове за доста неща по всички фронтове, но като за начало – още публикувани книги в най-скоро време. Планирам следващата да се появи догодина.

 Понеже имам повече от една възможност каква да бъде книга номер две (т.е. почти написан ръкопис или готова първа чернова), още не съм решила дали да бъде отново нещо криминално-загадъчно или да се опитам да се харесам и на други читатели с нещо различно. Ако зависеше от мен, сигурно щях да пусна всичко едновременно, но работата по 112 ми доказа, че книгоиздаването е малко по-бавен процес, отколкото на нас, писателите, ни се иска, така че ще карам книгите в някакъв ред. Само трябва да си го изясня.

 Така че съм си поставила за цел да завърша колкото мога повече истории до края на годината и към момента работя върху няколко неща едновременно, за да не ми е скучно – сборник със смешни разкази, едно фентъзи (също интересен експеримент) и зловещата редакция на първия роман, който написах в живота си (сто страници ръкописно на листа А4, които съм писала на седемнайсет). Ако си свърша работата като хората и оправя приумиците на не-толкова гениалното си седемнайсетгодишно „аз“, би трябвало да се получи интересна история.

 Откъм поезия, където се имам за пишман поет, опитвам се да понауча нещо за писането на стихове, за да може когато пусна нещо ново в рубриката „поетичен тормоз“ (така се казват моментите, когато мозъкът ми прещраква и в главата ми се раждат стихчета вместо разкази) да има по-малко изтормозени читатели и повече доволни такива.

 Казано накратко, 2022 година ще бъде пълна с още доста работа и нови цели за постигане.

 

 

Благодаря ти за това интервю!

Аз благодаря! За мен беше огромно удоволствие!

 

Повече за Бистра Стоименова можете да намерите – тук и тук 

 

 

 

 

Prev Post
Набират се предложения за отличията „Доброволец на годината – Габрово`21“
Next Post
Подкрепете Габрово за годишните награди в туризма 2021
0
Close

Your cart

Нямате артикули в количката.